Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (9)

7

Не само че приготвих петъчната вечеря, но и тъй като бях много добър съпруг, изчистих. Меган и децата бяха навън и разглеждаха двора.

Самото ястие се получи много успешно: „Бьоф Бургиньон“ (тайната рецепта на Джулия Чайлд), тосканска картофена торта (по рецепта на Марио Батали) и пай от кий лайм (по рецепта на Джейкъб Брендайс). Защо пай от кий лайм ли? Защото онзи, който беше зареждал кухнята ни, се беше сетил да ни запаси със смлени бисквити, подсладено кондензирано мляко, яйца и шест перфектни кий лайма.

Похабявах вече второ телче за чинии, когато Меган се върна в кухнята.

— Джейкъб, ела навън.

— Ей сега, след като приключа.

— Не. Веднага. Идвай веднага. — Гласът й беше изненадващо сериозен.

— Разбира се, захарче — отвърнах аз, но явно не се движех достатъчно бързо за нея.

— Веднага! Моля те. Трябва да видиш нещо.

Този път усетих тревога в гласа й. Не си направих труда да си изплакна ръцете. Просто се избърсах в кърпата.

— Виж ето там. — Меган посочи (или поне така си помислих) към озареното от звездите небе над баскетболния кош, закачен на вратата на гаража.

— Красива нощ — признах аз.

Гласът на съпругата ми беше изпълнен с нетърпение.

— Покажи му, Алекс.

Синът ми взе разстоянието до баскетболния кош на няколко големи крачки. Приклекна и после скочи, за да се хване за него с лявата си ръка. Докато висеше, посочи към някакво малко устройство, направено от стъкло и сив метал — почти не се забелязваше, защото се сливаше със сивата боя на гаража. Алекс го хвана и го изтръгна. Пусна се на земята и го хвърли към мен.

— Това е камера — констатирах аз. — Малка камера като… за шпиониране.

Заедно с Меган, Линдзи и Алекс заоглеждахме малкото чудо. Приличахме на хора, които току-що са намерили рядък диамант. В известен смисъл беше точно така.

Наруших тишината.

— Кучи син! — провикнах се аз. — В Ню Йорк може и да има улично наблюдение, но това тук е прекалено. Камери в собствената ни къща.

— Джейкъб, успокой се — предупреди ме Меган.

— Скъпа! Стига. Хората искат да бъдат оставени на спокойствие в домовете си, нали?

— Може би в Небраска законите са други — отбеляза съпругата ми.

— Не са — възпротивих се аз. Целият се тресях от гняв. — Никой не може да слага подобно нещо в нечия къща. — В следващия момент експлодирах: — Та това е незаконно!

Погледнах малката камера в ръката си и я запратих с всичка сила във вратата на гаража. Чух я как се удари в нея и се пръсна на парчета.

Влетях в къщата. Когато човек полудее, се превръща в луд.

Меган и децата бяха точно зад мен.

Огледах кухнята. Погледнах на тавана и претърсих шкафовете. В малкото пространство между хладилника и плота, на който беше сложен миксерът, имаше друга камера. Проврях пръсти в пролуката и я извадих.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Намерих още една камера в прозореца над мивката, на която допреди малко миех чиниите.

— Това е незаконно! — изкрещях.

В коридора, над килера за палтата, също имаше камера. Това беше перфектното място, от което можеше да се вижда кой влиза и кой излиза от къщата.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Вилнеех от стая в стая. Линдзи плачеше. Меган беше гневна също като мен.

Над камината в дневната.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Зад шкафа в ъгъла в трапезарията.

— Това е незаконно! — изкрещях.

Насочих се към стълбите, но дъщеря ми ме спря:

— Вероятно в момента те наблюдават как им унищожаваш камерите.

— Нека. Какво ми пука? Знаеш ли защо? — изкрещях, когато изтръгнах една камера от аптечката в банята на децата. — Защото това е незаконно!

От спалнята ни до тавана. От стаята за гости до дневната.

— Незаконно! Незаконно!

Спряхме се — потна и шантава групичка от четирима — в средата на дневната. Призракът от някаква видеоигра си правеше гаргара, като се появяваше изневиделица на екрана на телевизора. Мълчаливият котел в сервизното помещение хвърляше дълга сянка на пода в дневната. Огледахме стаята. Приличахме на четирима души от екипажа на кораб, оцелели след ужасна буря.

— Мислиш ли, че премахнахме всички? — попита Меган.

Честният отговор би бил: „Не, не мисля“, но съпругата ми и децата вече изглеждаха достатъчно изплашени.

— Да, вероятно — отвърнах накрая.

Седнахме в долната част на стълбището на мазето. Целите бяхме плувнали в пот. Опитвах се да успокоя дишането си. За около шестдесет секунди никой не проговори.

— Сега какво следва? — попита Линдзи.

— Сега ще чакаме — отвърнах аз. — Те са на ход.