Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (36)

34

Най-важното събитие на конференцията в Сан Франциско се оказа умопомрачително изненадващо — презентация от Томас П. Оуенс, основателя на „Магазинът“.

В интерес на истината никой в организацията не познаваше господин Оуенс. Всички смятаха, че живее в отшелничество. Един източник твърдеше, че е в ранчото си в Бразилия. Друг заявяваше, че пребивава в мезонет от двадесет стаи в Сардиния. Проверихме всяка една следа, но стигнахме единствено до задънена улица. Почти никой не го беше срещал.

Заради тайната ни книга двамата с Меган бяхме събрали доста материали за Оуенс. След като обаче прочетохме всичката информация, която бяхме акумулирали, и анализирахме всяка бизнес статия за него, след като проследихме и разговаряхме с жена, която твърдеше, че е незаконната му дъщеря, осъзнахме, че не знаем повече за него от всеки друг. Дали се криеше зад завесите някъде в Ню Йорк, в родния си Лорейн, Охайо, или в Страната на Оз — никой не знаеше. Въпреки това всички се интересуваха от него.

Нямах никаква работа в „Галерия 16“ — крайно модерната изложбена зала, в която щеше да се появи Томас П. Оуенс, но извадих късмет.

Новият ми най-добър приятел Сам Рийд ме уреди да вляза. Един млад доктор (поне смятах, че е такъв) дойде в стаята ни и ми предписа инжекция в левия лакът. Той ми обясни, че тя ме регистрира в системата за наблюдение и ще ми осигури тричасов достъп до събитието. Сам ми каза, че това е стандартна процедура, когато Оуенс се появява.

Тримата пристигнахме в „Галерия 16“ и новият ми най-добър приятел предложи:

— Гледай да не се набиваш на очи. Сещаш се, слей се с останалите нелегални зрители. — Двамата със съпругата ми се засмяха, но аз изпълних поръчението. Слях се с една групичка сервитьори и фотографи от „Магазинът“, които стояха отстрани. В това време Сам и Меган седнаха на местата за големи клечки на първия ред.

Имах чудесна видимост към осемдесетте мениджъри, които бяха насядали на другите седалки. Мъжете носеха сини сака или тъмни костюми, а жените — черни панталони или рокли.

Нито консервативното облекло обаче, нито традиционните за Ню Бърг усмивки (дори Меган се беше снабдила с такава) можеха да скрият вълнението, което като електричество се носеше наоколо. Хората бяха нетърпеливи. Някои бяха на ръба да се разплачат. Всички говореха развълнувано. Тези тук можеха да се опишат само по един начин: те чакаха да се появи Месията.

Най-накрая една жена излезе отпред. Тя застана точно пред синия плакат на Анди Уорхол „Кралица Елизабет II“. Публиката замлъкна. Жената се обърна към присъстващите и ги дари с нюбъргска усмивка. Бързо я познах, беше онази, която представи злополучната лекция на доктор Дейвид Уернър. Очевидно беше официалната водеща на всички срещи на „Магазинът“.

Не успях да се въздържа да заговоря на непознатата до мен:

— Тази жена носи рокля на Изабел Толедо.

— О, добре — отвърна тя и се отдръпна с няколко сантиметра от мен.

Жената на сцената заговори:

— Трябва да си призная, че споделям вашето вълнение и нетърпение за тази много рядка възможност да се срещнем с основателя на „Магазинът“, господин Томас П. Оуенс.

Аплодисментите бяха много ентусиазирани.

— Също така трябва да ви споделя огромното си разочарование от наученото само преди няколко минути, че господин Оуенс няма да има възможност да се присъедини към нас този следобед.

Разнесоха се стенания и викове от рода на „Какво?“, „Защо не?“ и „Какво се е случило?“.

— Господин Оуенс изпраща своите извинения и ни пожелава една плодотворна и въодушевяваща конференция. Моля, насладете се на напитките на няколкото бара и не пропускайте да опитате омлета, палачинките и хайвера.

Водещата се сля с тълпата. Всички нюбъргски усмивки се бяха изпарили. Някои се прегръщаха. Други клатеха глави. Трети си бършеха очите, защото плачеха. Това ли се случваше, когато очакваш Месията, а той не се появява?

Не можех да повярвам на каква картина ставах свидетел, а когато погледнах към първия ред, направо се изумих от видяното. Меган и Сам.

Какво, по дяволите, се случваше? Меган плачеше. Сам Рийд я беше прегърнал. Очевидно се опитваше да я утеши.

Със сигурност.