Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (24)

22

Работата ни в центъра за обработка на поръчките беше изключително изтощителна и много скучна — натовари стормъра със стока до пръсване и после го разтовари в центъра за опаковане. След това го направи отново и отново, и отново…

Много бързо работата на Меган стана по-лесна от моята. Сам Рийд, мениджърът на групата, който ни даваше задачите, си я беше харесал. Докато аз товарех и опаковах конска тор, чували с брашно и дори фитнес оборудване, Меган работеше с книги, козметика и поздравителни картички.

Сам наричаше съпругата ми „моята сладка ирландка“ и „моята червенокоса красавица“. Често слагаше кльощавите си, космати ръце на раменете й, когато й говореше, и веднъж дори й каза, че не е необходимо да закопчава горното копче на униформата си. Предложението му беше последвано от зловещото „Момчетата обичат да надничат в пазвите на момичетата“. Да, Сам беше истинско вдъхновение.

Ако това се случеше в някоя друга компания, Меган щеше да подаде жалба в „Човешки ресурси“, но постоянно си напомняхме, че крайната цел на престоя ни тук не е да опаковаме слушалки, плюшени мечета и сгъваеми столове, а събирането на информация, която да разкрие пред Америка истината за „Магазинът“.

Двамата със съпругата ми пътувахме към дома си в деня след барбекюто ни с Бете и Бъд.

— Да не съм започнала да губя представа за времето на това ненормално място? — попита Меган. — Не вечеряхме ли снощи с Бете и Бъд?

Четеше графика за вечерта на таблета си.

— Да — отвърнах аз. — Барбекю и половин бутилка „Джаки Ди“.

— Е, знаеш ли какво? Имаме съобщение. Запазили са маса за седем в японския ресторант „Минка“ и ни очакват за вечеря.

— Откъде знаят, че сме свободни? — учудих се.

— Как ли? Знаеш как. Графиците на всички са достъпни, а ние не сме писали нищо за седем часа. Затова правилно са предположили, че сме свободни.

Час по-късно вече бяхме в „Минка“ заедно с Бете и Бъд пред огромен поднос със суши, чиния пиле терияки и препържени свински котлети. Човек можеше да си изгуби ума в Ню Бърг, но не и теглото.

— Дали „Минка“ не е името на хората, които държат ресторанта, какво мислите? — попитах аз.

— Не — отвърна Бете. — „Минка“ е традиционен японски дом. Когато проектирах ресторанта, смятах, че селският му вид ще действа успокоително.

— Когато си го проектирала? — учуди се Меган. Въобще не се справи със скриването на изненадата си от изказването на тази обикновена жена в нейната обикновена жълта рокля… че е архитект.

— Аха. Знам, че не приличам на такъв, но съм архитект.

Оказа се, че Бете е проектирала половината магазини и ресторанти в Ню Бърг. Имаше диплома от университета „Карнеги Мелън“. Беше стажувала в „Скидмор, Оуингс и Мерил“.

— Предполагам, че ти си неврохирург, Бъд? — попитах през смях.

— Опасявам се, че не. Бете е мозъкът в нашето семейство. Аз съм охранител в химическия склад в центъра за обработка на поръчките — отговори той.

— Минаваме покрай него всеки ден на път за работа — отбелязах аз.

— Благодарение на моя пропуск — започна Бъд — двамата с Бете дойдохме да ви видим през първия ви работен ден.

— Слушайте ме много внимателно — каза съпругата му. — Ще ви помоля за услуга.

— Разбира се — отвърна Меган. — Каквото кажеш.

— О, няма да е много трудно — обясни Бете. — Просто не казвайте на другите, че съм архитект…

— Или пък че аз съм охранител.

— Но сигурно има други, които знаят — предположи съпругата ми.

— Някои да. Други — не — отвърна Бете. — Колкото по-малко хора разполагат с тази информация, толкова по-добре. Това трябва да е единадесетата заповед в Ню Бърг.

Мамка му! Бяха изнервени. Бяха параноични дори за стандартите на Ню Бърг. Независимо дали ни бяха приятели или не, дали бяха шпиони или не… трябваше да попитам.

— От какво толкова се страхувате?

Настъпи мълчание.

— От всичко. От абсолютно всичко — отвърна Бъд.

След подобен отговор нямаше какво друго да се каже.

Забелязах кръжащия пред прозореца дрон. Ако я пуснехме вътре, джаджата щеше да си опита парче от сушито.

Бете и Бъд се спогледаха. Усмихнаха се един на друг. И помахаха на дрона.