Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (3)

1

Съпругата ми Меган написа електронна покана за вечерното парти, което организирахме. Тя й приличаше — забавна, остроумна и малко мистериозна:

Меган и Джейкъб Брендайс

Ви канят на своето

„До последен дъх в Манхатън“ парти

Вторник вечерта, 30 август

20:00 часа

„Пърл стрийт“ 322

Поканихме осемте си най-добри приятели да вечерят с нас в големия ни шантав таван, който представляваше половин етаж от една сграда в стил ар деко. Ако смятате, че таванско помещение се отнася за нещо бляскаво, високотехнологично и модерно, не е така. Този наш много дълъг и много тесен апартамент се намираше в бившата сграда на една стара застрахователна компания. След като застрахователите си тръгнаха, сградата стоя празна около пет години. След това беше дом на скитници. После беше купена от сбирщина кандидат-писатели и творци. Всеки апартамент разполагаше с незначителна гледка към Ийст Ривър и приказна гледка към баржите за боклук на пристанището на „Саут стрийт“. Можехме да си позволим апартамента само защото районът по онова време (тогава финансова област, която днес се наричаше по модерно Фиоб) беше ничия земя. Най-близкият хранителен магазин бе на повече от три километра в Гринуич Вилидж. Също така можехме да си го позволим, защото изкарвахме доста прилични пари от писането на какво ли не — от текстове за реклами до текстове в брошури, та чак до някоя и друга статия в списание „Ню Йорк“ и „Ню Йорк Обзървър“. И ние като всеки друг в Манхатън, който не беше създал технологична компания или не менажираше хедж фонд, се справяхме някак си. Най-хубавото беше, че и децата ни нямаха проблем с начина ни на живот.

Линдзи беше на шестнадесет и ходеше на училище в „Спенс“. Когато самият аз още учех в гимназията „Джордж Вашингтон“, „Спенс“ беше снобарско място. Сега нещата не стояха точно така, а и Линдзи не се трогваше особено от подобни тенденции. В интерес на истината повечето от приятелите й бяха латиноси и афроамериканци със стипендии, като тук-там за разнообразие можеше да се срещне дъщеря на посланик на ООН или принцеса от Близкия изток.

Алекс, тринадесетгодишният брат на Линдзи, учеше в еврейско-реформисткото „Родеф Шолом“ в Горен Уест Сайд. Той харесваше училището и приятелите си и не се оплакваше, че трябва да пътува с метрото, за да стигне до него. Изпратихме го там, защото двамата със съпругата ми Меган не бяхме никак религиозни — аз съм евреин по произход, а тя е католичка, но само на документи. В края на първия месец в училище Алекс се запали плашещо много по юдаизма. Четеше Петокнижието също толкова усърдно, колкото и учебниците по компютърни науки. Учеше китайски, но също така и иврит. Освен това ме накара да се засрамя, че знанията ми за юдаизма се свеждаха до три неща: (1) храна (хлябът маца трябва да е твърд); (2) суеверия, за които никое друго еврейско семейство не е чувало („Пипни копчето на сакото си, ако видиш монахиня“), и (3) казваме внимавай на всеки, напуснал апартамента ни — независимо дали е водопроводчик, стара леля или „Свидетелите на Йехова“.

Алекс и Линдзи постоянно се караха, а когато не го правеха, се смееха. Също така четяха книги — истински книги с истински хартиени страници, за разгръщането на които трябваше да използваш пръстите си. Тези хлапета бяха умни, саркастични и обикновено се държаха добре. Двамата с Меган извадихме истински късмет с тях. Не ми се иска дори да знам дали и те ни харесваха.

Вечерта преди вечерята аз и съпругата ми бяхме много нервни. Имахме си причина за това. Налях й трета чаша с бяло вино (необичайно голямо количество за нея), а Линдзи и Алекс слагаха последните щрихи на вечерята — дъщеря ни подправяше сьомгата, а синът ни нареждаше листенца кресон.

— Слагам кресон, защото копърът е такова клише. — Великите готвачи говореха по този начин.

— Живей и се учи — отвърнах аз.

Меган отпи от виното си.

— Може би трябва да кръстим тази нощ „Партито на последните динозаври в Манхатън“.

Засмях се и отговорих „Може би“, но я разбрах точно какво има предвид. Всичките ни гости, осем на брой, имаха професии, които вече въобще не бяха важни. В една статия, която написах миналия месец за Salon.com, нарекох тази категория работници „изостаналите хора в нашия нов високотехнологичен свят“.

Да, приятелите, които щяха да похапват от сьомгата ни тази вечер, чакаха — както биха казали британците — „да станат излишни“. Сетих се за онази сцена от филма „Високият мъж“, в която шефът се обърна към асистента си, изигран от Джеф Голдблум, и му каза: „Уволнен си. П-Р-Е-Ц-А-К-А-Н. Уволнен!“. Може да ви звуча безсърдечен, но не това е намерението ми. Такъв е животът, както и положението в цялата страна.

Тази вечер беше един вид парти по случай „излизането“ от бизнеса на всички тези хора.

Санди Файнблум, заместник-редактор в секцията за мода на „Ню Йорк Таймс“, беше овакантила позицията, след като беше получила добро обезщетение. Тя работеше за „традиционното“ издание на вестника, но единствените хора, които все още го предпочитаха напечатан на хартия, бавно, но сигурно се появяваха по страниците с некролозите.

Уенди Уитън и Чък Маккърди бяха редактори на списание за вино и списание за голф респективно, но никое от двете издания не беше направило успешен преход от вестникарските будки към интернет.

Бяхме поканили и един от шефовете на аукционна къща „Сотбис“ заедно с много нервната му, натъпкана с лекарства съпруга. Бизнесът му много бързо беше задушен от уебсайтове като eBay и iGavel.

Една от гостенките ни, подвизавала се като туристически агент, вече беше уволнена. Онези, които някога бяха използвали услугите й, сега сами си правеха резервациите в хотелите и сами си разпечатваха билетите за самолета. В общи линии беше заменена от Уилям Шатнър.

Един тип на име Чарли Бърк беше в бизнес, който съвсем скоро щеше да бъде погълнат от „Фокс“. Когато тази вечеря приключеше, щеше да стане известен като последния човек на земята, който някога бе ръководил независима продуцентска компания. Ситкомите му щяха да се превърнат в поредните неоконсервативни продукти.

И на последно място беше Ан Гутман, отговорен редактор и собственик на „Райтърс Плейс“. Ан все още успяваше да преживява от попрището си и от време на време издаваше публицистични автори като Меган и мен. Това обаче не й пречеше да е наясно — както ни беше ясно на всички нас — че е изключение от електронното правило.

По дяволите. Бюрото по труда можеше да отвори клон в трапезарията ни. А най-смешното беше, че двамата с Меган щяхме да се наредим първи на опашката.