Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (13)

11

Всички бяхме изморени, разгневени и изнервени, когато се върнахме при колата. Докато пътувахме, се забавлявахме като всяко друго нормално американско семейство: карахме се като идиоти и си опъвахме здраво нервите.

— Защо веднъж ти не седнеш отзад, мамо? — попита Алекс. В гласа му се усещаше хищническо настървение. Не бях в настроение да се занимавам с него.

— Майка ти винаги стои отпред — отвърнах аз. — Такова е правилото. Затова не започвай.

— Онзи път, когато ходихме в Олбани, не се вози отпред — сопна се синът ми.

Линдзи се включи в играта.

— Защото тогава се държа като бебе и излъга. Каза, че ти е станало лошо, а това не беше вярно. На теб никога не ти е прилошавало в кола.

— Става ми лошо, когато те погледна — отвърна Алекс.

Внезапно (и неочаквано) Меган експлодира.

— Млъквайте. И двамата. Просто млъкнете. Само малоумници могат да спорят кой къде да седи в проклетата кола.

За да предотвратя потенциална ескалация на спора, реших да се намеся:

— И да не съм чул някой от вас двамата да си прави шега с фразата „само малоумници“.

Преди аз или някой друг да успее да каже нещо, забелязах светлините в огледалото за обратно виждане. Веднага бяха подкрепени от сирена.

— Какво, по дяволите, стана пък сега? — Почти без да мисля, отбих встрани на пътя. Дръпнах ръчната и отново погледнах в огледалото за обратно виждане.

О, определено беше полицейска кола и светлините й продължаваха да светят.

Алекс и Линдзи се редуваха да питат „Какво става?“ и „Защо спряхме?“.

— Не се обръщайте! — провикнах се аз, без да имам никаква идея защо го направих. Присвих очи и започнах да местя поглед между огледалото за обратно виждане и страничното.

Не бях напълно сигурен, но ми се стори, че закръгленото лице и широките рамене принадлежаха на същото ченге, което ни отправи предупреждението за неправилно пресичане.

Защо не излизаше от проклетата си кола?

Светлините продължаваха да присвяткват. Пак се чу сирена. Този път от друга кола, пак полицейска. Тя ни подмина и спря пред нас. Сирената замлъкна. Не знаех дали трябва да изляза от колата… доколкото си спомнях, човек трябваше да стои в автомобила си… от друга страна, ако не излезех, можех да ядосам ченгетата. Изведнъж зад нас изригна експлозия от звук от високоговорителя на патрулната кола.

Полицията към спряната кола. Полицията към спряната кола.

Моля продължете към местоживеенето си. Повтарям. Моля продължете към местоживеенето си. Не превишавайте позволената скорост. Продължете сега.

— Какво ще правим, татко? — попита Алекс.

В този момент в мен бушуваха най-различни чувства. Бях бесен, унижен, оглупял. Но най-вече бесен, разбира се, затова се развиках на сина си:

— Да не си глух? Човекът нямаше как да е по-ясен. Трябва да се прибираме у дома, да продължим до проклетото си местоживеене. Чу го какво каза.

Ръцете и дланите ми бяха вдървени, но успях да се включа в изключително слабия трафик. Когато го сторих, полицейската кола пред мен предвиди намеренията ми, също се включи в движението и застана пред мен. Нямаше как да превиша позволената скорост, дори да исках.

Насред всичкия този хаос и объркване, едва сега осъзнах, че Меган беше доста мълчалива.

— Какво си мислиш? — попитах я нежно.

— Мисля, че трябва да правим онова, което искат — отвърна също толкова нежно тя.

От задната седалка се разнесе гласът на Линдзи:

— Някакви идеи, тате?

— Не — отвърнах аз.

— Нищо ли? — учуди се Алекс.

Хлапетата бяха като втрещени, че таткото с всички отговори — „Трябва да работиш с коленете за подобен скок“, „Малко повече четене и по-малко стоене пред компютъра няма да те убият“ — е останал без нито един.

Много бързо — направо за нула време — се озовахме пред алеята на къщата ни. Погледнах камерите за наблюдение и установих, че все още са си на мястото. Една от съседките подрязваше храстите под прозореца на трапезарията си.

Полицейските коли спряха пред и зад мен.

Не бях сигурен дали можехме да слезем от нашия автомобил, или трябваше да стоим в него. Предната кола направи обратен завой и напусна алеята ни. Онази зад мен остана.

Очаквах нещо лошо. Полицаят излезе от патрулката. Тръгна към нас. Направи ни знак да излезем. Отключих вратите. Изпълнихме нареждането му.

Да, наистина беше същият розоволик задник, който ни спря за неправилно пресичане, изнесе ни лекция, изплаши ни и в основи ни унижи.

— Ето ви и вас — каза полицаят с голямата си, мазна усмивка на голямото си, мазно лице. — Семейство Брендайс, вие се насладихте на луксозния полицейски ескорт до дома ви. Полицията на Ню Бърг желае да ви покаже, че може да бъде ваш враг… както и ваш приятел.

Служителят на реда ни отдаде чест с два пръста и се върна при колата си. Отвори вратата и точно преди да се качи, ни каза:

— Пожелавам приятен ден на всички ви.