Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (60)

58

— Десет долара. Ако ги имаш, скачай. Ако ли не, хич не си прави труда.

Предложението беше отправено от мазен младеж, който спокойно можеше да бъде злият близнак на продавача на билети на автогарата на „Грейхаунд“ в Карълтън. Босите му крака едва стигаха педалите на камиона. Косата му беше зализана назад, а черният му пиърсинг от оникс (само предполагах, че е от такъв) на носа беше почти толкова голям, колкото самият му нос. Пушеше трева.

Явно не отговорих достатъчно бързо на предложението му и това го ядоса.

— Ще се качваш ли, или ще слизаш, човече? — прикани ме той.

Направих необходимото: скокнах вътре и му подадох две банкноти по пет долара.

— Накъде си се запътил? — попитах го.

— По-важното е ти накъде си се запътил? — отговори на въпроса ми с въпрос младежът.

— Трябва да стигна в Ню Йорк.

— Е, нямаш никакъв късмет, тъй като това бебче спира в Нейпървил, Илинойс.

— Все пак е по-близо до Ню Йорк, отколкото съм в момента — отвърнах аз. Бях решен да звуча като поредния отворко, вместо да показвам реалното си състояние на изплашен, гладен, нервен и изтормозен човек.

Погледнах часовника на таблото.

— Майка му стара — възкликнах. — Станало е пладне.

— Всъщност часът е единадесет — заяви младежът. — Просто настройвам часовника с един час напред. Така винаги има към какво да се стремя.

Не успях да разбера много добре това изречение. Също така не бях особено щастлив, че се налага да пътувам с надрусан шофьор, който спокойно можеше да мине за тринадесетгодишен.

Няколко минути пътувахме в мълчание.

— Имаш ли си име? — попита младежът.

— Да. Казвам се Джордж — отвърнах аз.

Джордж? Откъде, по дяволите, ми хрумна?

— Някога да си бил президент на страната, Джордж? — попита отново спътникът ми и се засмя гръмогласно, сякаш току-що беше казал изключително смешен виц.

— Ти как се казваш?

— Кени. Никой с това име не е бил президент. — Младежът се засмя още по-гръмогласно на тази си шега.

След малко продължи:

— Мисля, че и двамата можем да хапнем нещо. Отвори жабката.

Сторих го. Вътре имаше пет кексчета.

— Вземи колкото искаш. Вечерята е включена в цената. Дай ми само едно на мен. Гледам да не ям много.

Докато махах целофана от едното кексче, радиото изсвири кратка сирена и изстреля съобщението за човека с опасни намерения, който беше избягал. Новините гласяха, че белият мъж на средна възраст, чието име беше Джейкъб Брендайс, вероятно се намираше в Айова, Илинойс или Мисури. Не беше забелязван на летища или хотели. В изблик на честност „Магазинът“ съобщаваше, че местоположението на заподозрения е неизвестно.

Не отделях очи от младия шофьор. Дори когато новинарят обяви червено-белите маратонки, хлапето въобще не хвърли поглед към краката ми. Достатъчно зает беше да облизва устните си от трохичките и сметаната.

— Тези кексчета са добри — заявих аз.

Младежът не ми обърна внимание. Беше прекалено погълнат от заниманието си да присвятква с фаровете си на колата на „онзи малоумник“ пред нас.

Заспах.