Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (62)

60

— Какво, по дяволите, имаш предвид? — попитах аз.

— Ти си един от онези, които смятат, че след като звуча като глупак, следователно съм такъв. Не си познал, мой човек.

Имах някаква малка представа накъде се беше насочил този разговор и нямах никакво желание да участвам в него. Особено след като чух двете врати на камиона да се заключват.

— Много добре знам кой си — заяви Кени.

Гласът му се превърна от глас на уличен престъпник в нещо малко по-нежно.

— Ето виж колко съм глупав. Толкова съм глупав, че слушах радиото и всички онези съобщения за опитите на ченгетата да те заловят. Знам много. Знам, че името ти е нещо подобно на Джейкъб Брейди. Знам, че ти си пичът, който всички търсят. Знам също така, че мога да изкарам малко състояние, ако те предам.

През главата ми веднага започнаха да се нижат варианти. Ако се опитах да се бия с този тип, със сигурност щяхме да катастрофираме, дори да ми се удадеше възможност да хвана волана и да го пратя в безсъзнание. Това не беше някакъв филм.

Следващият ми вариант беше да се опитам да го излъжа нещо. Сметнах, че си струва да опитам.

— Човече, аз съм безработен строителен работник, който иска да отиде на гости на гаджето си в Ню Йорк. Със сигурност не съм Джейкъб Брейди.

Онзи ми се усмихна.

— Знам, че не си Джейкъб Брейди — отвърна той. — Казваш се Джейкъб Брендайс. Помислих си, че е добра идея да се погъбаркам малко с теб.

Щеше да е глупаво от моя страна да продължавам да се правя на ударен пред Кени. Той беше прав. Може и да не беше гений, но не беше и глупак.

— Любопитен съм, господин Джордж-Джейкъб-Брейди-Брендайс — започна спътникът ми, — какво, по дяволите, направи, че разгневи толкова много пичовете от „Магазинът“?

Не промълвих поне шестдесет секунди.

— А? Какво толкова си сторил? — попита отново Кени.

Бях готов да отговоря:

— Опитах се да кажа истината.

Сега той се умълча.

— Ти си луд, нали?

— Нямам намерение да споря — отвърнах аз, — но не мисля, че да казваш истината е лудо.

— Май си прав, но все още не мога да те разбера, човече. „Магазинът“? Те ще те обесят, когато те пипнат.

— Вероятно си прав. Смятат да ме погубят, защото написах книга.

Плъзнах ръка в джоба на дънките си. Малката флашка — миналото, настоящето и бъдещето ми — изглеждаше глупава и ненужна до връзката ми с ключове, кутийката „Тик-Так“ и няколкото монети.

— Написал си книга? Аз си помислих, че си убил някоя голяма клечка в централата в Ню Бърг или че си съгрешил със съпругата на Том Оуенс.

— Не. Сгафих само в това, че… — Защо започвах да звуча като Кени? — Сгафих само в това, че записах всички гадости, които се случват в „Магазинът“. Как се промъкват в живота на хората. Как контролират всичко, което правиш, което купуваш и което си мислиш.

— Книга — изрече на глас Кени и поклати глава. — Невероятно.

Помислих си, макар и малко глуповато, че усетих съчувствие в гласа му, но грешах. Той продължи да клати невярващо глава.

— Невероятно — повтори след малко. — Наистина е невероятно. Кой, по дяволите, би искал да чете книга за това? — Пауза. — Мамка му. Кой, по дяволите, въобще би искал да прочете която и да било книга?