Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (12)

10

Двамата с Меган си падахме изключително много по стари книжарници и стари библиотеки. Когато попаднахме на надписа „СВОБОДНА БИБЛИОТЕКА НА НЮ БЪРГ“, гравиран върху табелата на малка тухлена сграда, аз и съпругата ми се усмихнахме един на друг и се насочихме към бялата врата.

Библиотеката беше отворена. Влязохме вътре.

Върху високо дървено бюро, където вероятно човек записваше заетите книги, беше оставена старомодна четка за почистване на прах. Очевидно не беше използвана скоро, тъй като всяка повърхност беше покрита от тънък слой.

Преброих десет редици тъмни дървени рафтове. Един бърз поглед върху колекцията от книги ми разкри, че нямаше много публикувани след 30-те години. Видях доста романи на Синклер Луис — „Бабит“, „Главната улица“, „Додсуърт“. Видях и няколко стари бестселъра като „Грандхотел“^[5], „Задната улица“^[6] и „Саратога Трънк“^[7]. Меган беше намерила изобилие от книги на Агата Кристи и само няколко на Уилям Фокнър. Никой от томовете обаче не изглеждаше отварян. Взех екземпляр на „Отнесени от вихъра“ и гръбчето на книгата изпука; страниците бяха недокоснати.

— Меган! Джейкъб! — Гласът беше хладен и строг и принадлежеше на жена. Идваше някъде от далечната страна на помещението. — Аз съм в секциите „Домашни занаяти“ и „Кулинария“. Не мърдайте. Знам къде сте.

Застинахме. Обърнах се едва към съпругата си и се оплаках:

— По дяволите, сигурно пак ще имаме неприятности.

В края на реда с художествената литература се появи жена на около четиридесет години. Косата й беше сресана назад. Носеше обикновен сив памучен комбинезон, а лицето й беше толкова празно, че не можех да преценя дали се усмихва или се мръщи.

— Аз съм Деб Борели. Библиотекарката.

— А вие очевидно сте наясно кои сме ние — отбеляза Меган.

— Всички в Ню Бърг се познават — отвърна жената. Може би на лицето й започна да се оформя усмивка.

— Разбирам — намесих се аз, сякаш думите й обясняваха нещо.

— Мога ли да отговоря на въпросите ви?

Имах хиляди такива. Защо библиотеката беше празна? Защо библиотеката беше мръсна? Защо нямаше по-нови книги, а само такива отпреди седемдесет и пет години? Защо всички ни познаваха и знаеха имената ни? Защо на центъра имаше само старци?

— Не, нямаме никакви въпроси, но ви благодаря — отвърна Меган. — Джейкъб? Ти случайно да искаш да питаш нещо госпожица Борели?

— О, моля ви — укори я библиотекарката. — Мразя да ме наричат „госпожица“. Тази титла не подсказва абсолютно нищо за една жена.

Искаше ми се да вметна: „Е, такава е целта“, но започвах да усещам, че в Ню Бърг е добре да си държа остроумната уста затворена. Меган беше много по-добра от мен в това начинание.

— Госпожица или госпожа сте? — попита съпругата ми.

Библиотекарката се усмихна. От куртоазия. Бях сигурен, че усмивката й е фалшива.

— Не съм госпожица. Госпожа съм.

— О, значи сте омъжена? — реагира Меган.

— Да, омъжена съм.

Нямаше как да не вкарам чара си в действие:

— Е, не се съмнявам, че ще се запознаем с господин Борели в следващите няколко дни.

— Не, няма — отвърна библиотекарката.

Опа — развод или смърт. Пак сгазих лука.

— Съпругът ми беше прехвърлен — отвърна тя.

Настъпи тишина. Лицето на Деб Борели отново беше празно. Очите й подскачаха между мен и Меган. Реших, че сега е моментът да кажа нещо.

— Прехвърлен. Какво означава това?

Библиотекарката присви очи. Брадичката й потрепери едва, но все пак отговори:

— Той… беше прехвърлен.

Да, никога не ми стигаше да допускам малки грешки, трябваше постоянно да ги поправям, за да станат големи.

— Какво имате предвид под „прехвърлен“? — попитах аз.

— Както обясних: вече не е тук.

Госпожица Борели се завъртя и тръгна в противоположната посока.

— Моля да ме извините.