Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (58)

56

Страх. Хаос. И ад. Не точно в този ред.

Добре, измъкнах се от шантавата интервенция, но въпреки това бях затънал сериозно в неприятности. Придобих представа колко големи бяха те в мига, в който потеглих от къщата на Маги Пайн. От радиото, което се включваше автоматично, когато „Магазинът“ имаше да съобщи нещо, прогърмя следното съобщение:

— Избягал е човек с подозрителни и вероятно опасни намерения. Последното му известно местоположение е границата между Небраска и Айова. Името му е Джейкъб Брендайс. Мъж, в средата на четиридесетте, бял. Носи червено-бели обувки. Снимки и повече подробности за този индивид са налични на всички електронни устройства, електронни билбордове и електронни постери. Ако видите Джейкъб Брендайс или някой, който прилича на него, изпратете съобщение със съдържание Магазинът 134.

Това съобщение, което щеше да се предава през пет минути, беше заменено от песен на Джей Зи, пусната наобратно.

Може би изпитвах някакви съмнения дали не съм луд човек, спуснал се в лудо бягство. След около три километра от къщата на Маги Пайн се натъкнах на електронен постер, на който имаше бял мъж в четиридесетте си години. Не изглеждаше опасен, но определено приличаше на мен — при това много, благодарение на опърпаната ми зелена риза и двудневната ми брада.

Първо осъзнах, че ако исках да имам поне някакъв малък шанс да успея да се измъкна, трябваше да зарежа колата си. Вече бях експерт по „Магазинът“ и знаех как оперира. Също така бях наясно, че бързо щяха да излъчат повече информация за мен, като GPS координатите ми, описание на колата, номера й, местоположението на стари приятели (много) и настоящи (съвсем малко). „Магазинът“ щеше да е безмилостен. Аз бях малкият слаб заек, преследван от психоеквивалента на военноморските тюлени на САЩ.

Какво, по дяволите, можех да направя? Да побягна през царевичните полета на Айова като някакъв задник в лош нискобюджетен филм?

Истинско чудо беше, че потните ми, мръсни ръце все още можеха да държат волана.

Внезапно Джей Зи беше прекъснат от повторение на предното съобщение. Щяха да намерят Джейкъб Брендайс. „Магазинът“ търсеше човека, който беше написал някаква книга, както се търсеше терорист или похитител.

Когато съобщението свърши, никакъв друг звук не се завърна. Дигиталният скоростомер и таблото угаснаха. Колата продължи да върви, но спирачките бяха някак си нестабилни. Не че не хващаха, но бяха на път да се откажат напълно. „Магазинът“ беше изключил дистанционно всичко, което можеше.

Изумих се, че след — по мои изчисления — около осем километра шофиране, не бях срещнал друга кола. Видях един камион и два трактора, но никаква кола. Разбира се, предположих, че тази липса е част от плана за залавянето ми, но ми се стори доста плашещ и зловещ метод. Знаех също така, че е само въпрос на време, преди дроновете да се изсипят над главата ми.

Видях още четири електронни постера и два електронни билборда с нови и подобрени мои снимки. На един от тях дори имаше отделна снимка на червено-белите ми маратонки.

Продължих да карам и да се надявам да ме удари някоя страхотна идея. Единственото, което ме удряше обаче, беше неприятното усещане от всичките тези постери и непрестанни съобщения.

Ето това беше истински ад на колела.

По дяволите, човече. Бях един проклет беглец.