Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (59)

57

Не сте опитвали гнилата комбинация от страх и депресия, преди да се озовете на автогарата на „Грейхаунд“ в Карълтън, Айова. Преди около километър се натъкнах на опърпан билборд, на който пишеше „АВТОГАРА. ДАВАЙ, ГРЕЙХАУНД“. Това беше първият знак на надежда, откакто избягах от „интервенцията“ в къщата на Маги Пайн.

Зарязах колата си на една изоставена бензиностанция в покрайнините на града, макар че не беше лесно да се прецени къде свършваше градът и къде започваха покрайнините му. Наведох глава и се затътрих към автогарата. Тя представляваше малка сива дървена сграда и приличаше повече на кръчма от стар уестърн.

Вътре беше почти празна. Имаше едно симпатично момче — русокосо, слабо, с очила без рамки. Седеше зад малка каса. Четеше нещо на айпада си и не ме забеляза, когато влязох.

На една от двете дървени пейки се беше разположила пълна жена на средна възраст, която плетеше. Предполагам, че си чакаше автобуса, но нямаше нито сак, нито електронна книга. Просто седеше и плетеше.

На другата пейка седеше мъж на около седемдесет години. Миришеше на мръсна мъжка тоалетна.

Привлякох вниманието на младежа, който много любезно ме попита:

— Накъде сте се запътили, сър?

— Кога пристига следващият автобус?

— Трябва да е тук след час — отвърна младежът. — Освен ако шофьорът не спре в Уокърсвил за освежаване.

— Накъде пътува?

— Следващата спирка е Гаретвил, после Индипендънс и след това направо в Спрингфийлд, Илинойс — обясни служителят на автогарата.

— Там живеят семейство Симпсън — отбелязах аз.

Събеседникът ми се усмихна.

— Не сте първият, който си прави тази шега.

— Със сигурност не съм. Просто…

В разговора ни се намеси дъртият миризливец. Не се развика, но гласът му беше достатъчно силен, за да можем да го чуем.

— Мисля, че това е той — заяви старчето, без да посочва някой специално.

Плетящата жена въобще не му обърна внимание. Принципно всяка жена, която плете, не търси компанията на миришещ на урина съмнителен тип.

— Точно този е онзи — обясни отново старецът. Гледаше право в нас. Очевидно беше къркан.

— Господине — продължи дъртият, — не сте ли вие този… сещате се… онзи?

Плетящата жена най-накрая се намеси:

— Я трай, стар пияница.

Старецът се загледа в бавно движещия се вентилатор, който висеше от тавана. Бързо изгуби интерес, но за сметка на това привлече моя.

— Преди да си купя билет за Спрингфийлд, можете ли да ми кажете откъде мога да си взема сандвич и безалкохолно? — попитах аз.

— Безалкохолно?

— Сещате се — газирано, кола.

— А, да. Четири врати нататък вляво има „Капи“. Не е зле, особено ако има свинска плешка.

— Ще се върна след пет минути — обещах аз. Насочих се към вратата, а жената, която плетеше, ме изгледа подозрително. Старецът беше захъркал.

Тръгнах бързо към колата си. Подминах „Капи“. (Предпочитах да съм гладен и жаден, но да живея.) Минах покрай малка железария „Тру Валю“ и празна бръснарница. За десет минути стигнах до изоставената бензиностанция.

Имаше само един проблем. Колата ми я нямаше.

Седем-осем пъти се огледах надясно-наляво, сякаш така щях да върна изчезналия автомобил. След малко осъзнах, че не ми оставаше нищо друго, освен да използвам краката си. Можех да вървя или да се предам. Пъхнах ръка в джоба си, докоснах флашката и тръгнах напред.

Малкото пластмасово чудо на техниката ми служеше като талисман. Не вървях повече от пет минути и до мен спря един тир.