Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (26)

24

Имаше си основателна причина двамата с Меган да бъдем избрани „да помагаме“ в Деня на специалните изкуства, но тогава не я знаехме.

Партито щеше да се проведе в Голямата приемна зала. Гостите щяха да са известни художници, дизайнери, писатели и философи, както и някои от рядко вижданите двигатели, които стояха зад света на „Магазинът“.

Голямата приемна зала беше точно копие на Версай: фрески в стил Фрагонар^[9], пищни (и вероятно автентични) мебели в стил Луи XIV, полилеи от злато и кристал. В единия край на огромното помещение имаше сцена с катедра.

Сред знаменитостите се лутаха около стотина души, които работеха за „Магазинът“. Не познавах никой от тях, но бяха лесни за разпознаване. Всички носеха електронни баджове, на които пишеше: „АЗ СЪМ ОТ МАГАЗИНЪТ. ДОБРЕ ДОШЛИ“.

След като гостите пиха шампанско и се почерпиха с ордьоври, полилеите премигаха и те заеха местата си. Двамата с Меган и още шестима „помагачи“ препускахме наоколо като плъхове и събирахме мръсни чинии, чаши и салфетки. След това се разположихме зад гостите и се загледахме.

Една много красива млада жена, облечена в тъмносин костюм, се приближи до катедрата.

— Изабел Толедо — прошепна ми Меган.

— Така ли се казва? — попитах шепнешком.

Съпругата ми завъртя очи.

— Не, идиот такъв. Това е името на дизайнерката на костюма.

— Аха.

— „Беседите на Магазинът“ по време на Деня на специалните изкуства са истински успех — започна жената. — Днес е петият път, в който се провежда събитието, и за нас е огромно удоволствие да посрещнем доктор Дейвид Уернър — световноизвестен икономист и професор по икономика в „Харвард“.

Жената изрецитира още няколко хвалби по адрес на госта и завърши:

— Речта на доктор Уернър е озаглавена „Скритото и неочаквано влияние на изкуството и музиката върху икономическото стабилизиране“.

Професорът зае мястото си зад катедрата. Той беше немощен старец на около седемдесет и пет, облечен в тъмносив костюм със светлосиня папийонка.

Съвсем бързо обаче разбрахме, че няма нищо немощно в него.

Първоначално не продума нищо. Просто огледа присъстващите със сериозно изражение на лицето — главата му се местеше бавно от ляво надясно. Накрая заговори:

— Поканиха ме да говоря за изкуство и музика. Сигурен съм, че всички бихме се насладили на една дискусия за подобни благородни удоволствия. Само че нямам намерение да се спирам на тях. Ако не харесате онова, което имам да ви кажа, хич не ми пука.

Някои от присъстващите се спогледаха едни други — къде с притеснение, къде с объркване. Жената, която представи доктор Уернър, стана светкавично от мястото си и напусна залата. Професорът продължи:

— Нека се изясним от самото начало. — Последва пауза, а след нея гласът му направо изригна: — Не ви харесвам! Никого от вас!

Неколцина от присъстващите се разсмяха, но професорът бързо ги накара да замълчат, като махна с ръка.

— Не… не се смейте — извика той. — В интерес на истината… — Последва нова пауза, а след нея извика още по-силно и от преди малко: — Всички вие ме отвращавате. Това място ме отвращава. Само като чуя за „Магазинът“, и започва да ми се повдига.

Присъстващите отново започнаха да се споглеждат. Надигаха вежди. Зяпваха. Мърмореха. Шептяха.

Чух някой да казва: „Това сигурно е шега“.

Нещо вътре в мен обаче знаеше, че такава няма. Проповедникът беше излязъл пред еретиците и смяташе да хвърля огън и жупел.

Въпросът беше дали само ние с Меган бяхме съгласни с него?

— Просто вижте злото, което вие и „Магазинът“ отприщихте — изкрещя доктор Уернър. — Не ви стигна да манипулирате обществото, като продавате на изключително ниски цени и елиминирате конкуренцията в една свободна капиталистическа система, но също така се превърнахте в основния събирач на лична и служебна информация за вашите клиенти.

Мърморенето ставаше все по-шумно. От време на време някой от публиката изсъскваше. Други пък освиркваха раздразнени.

— „Магазинът“ е хванал в плен умовете и портфейлите на Америка, защото следи и записва всичко, което американците правят. Той е наясно какво търсят хората, за какво копнеят. Той знае и анализира всичко, което другите правят онлайн — независимо дали е качествено или безвкусно. Той знае кога се хранят американците и с какво се хранят. Той знае какво гледат хората и кога го гледат. Дори знае кога се чукат и с кого…

Двамата с Меган се спогледахме изумени. Този тип Уернър хвърляше бомби на истината към публиката — неща, в които наистина вярвахме.

Присъстващите обаче не го подкрепяха. От двете страни на сцената се появиха две едри бабанки в евтини черни костюми.

Доктор Уернър нямаше намерение да се отказва. С всяко следващо изречение сърцата на двама ни с Меган забиваха все по-бързо и ставаха все по-щастливи.

— „Магазинът“ има лобисти във Вашингтон, хиляди на брой. Също така е изградил мрежа от шпиони и контрашпиони, които са проникнали във всеки щат, а вероятно и във всяка страна в света — добави професорът по икономика. — Мога само да предполагам, че най-близките до правителството агенции — организации като ФБР и ЦРУ — са негови съучастници.

Двамата с Меган се огледахме наоколо. Мнозина от присъстващите бяха станали на крака и крещяха на Уернър:

— Махай се оттук, по дяволите.

Онези, които бяха останали на местата си, тропаха нервно с крака.

— А най-лошото от всичко… — продължи професорът, но така и не успя да довърши.

Двете бабанки в черни костюми се спуснаха към него, хванаха го под мишниците и го извлякоха от сцената. Докато старецът се опитваше да се измъкне от хватката им, присъстващите ликуваха.

— Не казвай нищо, Джейкъб — предупреди ме Меган. — Не го поглеждай. Не поглеждай и мен. Не се усмихвай. Нека просто отсервираме тези чинии, сякаш нищо не се е случило.

Разбира се, съпругата ми беше права. Дори най-дребната реакция от наша страна би ни издала, че сме бунтовници.

— Трябва да се срещна с този тип.

Проправих си път към предната част на залата, към една врата, която водеше зад сцената. Красивата жена със синия костюм провеждаше сериозен разговор с двете бабанки, които бяха извели професора.

— Извинете ме — започнах аз, — чудех се дали можете да ме упътите към доктор Уернър.

Тримата се спогледаха за момент.

— Няма го — отговори първият мъж.

— Знам. Видях как… хм… си тръгна от сцената. Надявах се да…

— Няма го — повтори вторият мъж.

— Можете ли да ми кажете в коя посока тръгна? Сигурно ще успея да го…

— Не — прекъсна ме жената и направи жест с ръка. — Доктор Уернър… вече не е сред нас.