Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (51)

49

След като Ан Гутман преодоля първоначалния шок да чуе гласа ми по телефона, каза нещо, което не бях чувал от доста дълго време.

— Имаш късмет. — След което побърза да добави: — Имам приятелка, която живее източно от Де Мойнс в едно градче на име Гуузън Вали. Казва се Маги Пайн и преди пет години написа чудесна книга за менонитските^[14] покривки.

Тридесет минути по-късно седях и хапвах боровинкови мъфини в една кухня в Гуузън Вали, Айова. В помещението имаше старинен бюфет и колекция от купи от деветнадесети век. Лицето на Маги Пайн беше много приятно и би накарало всеки нормален човек да й се довери. Вероятно вече не бях такъв, тъй като очарователната кухня ми се струваше прекалено студена, а сладкото лице на домакинята — враждебно.

Докато чаках Маги да хвърли шепа вода на очите си и „да вкара в ред този храсталак на главата“, излязох на двора, където имаше билкова градина. Босилекът не беше много, но за сметка на това умираше. Розмаринът все още се държеше. Имаше някакво малко растение, на което пишеше „ПОРЕЧ“ (никога не бях чувал за него), и беше затиснато от огромна грозна купчина от приличащи на трева листа.

По време на разходката до малкия офис на вестника й „Гуузън Реджистър“ (Маргарет Пайн беше редактор и единствен репортер) новата ми приятелка и ханджийка ми обясни колко „полезна“ й е била Ан Гутман, докато „събирах и пишех книгата си за покривките“.

— Покани ме два пъти в Ню Йорк и ме настани в хотел на Пето авеню с гледка към Сентръл парк. Едва ли е най-подходящото място, на което да мислиш за менонитски покривки, но съумях да се справя.

Докато вървяхме по малкия център на града, се изумих колко много прилича на Ню Бърг. Този обаче беше истински и под „истински“ имам предвид „наистина истински“. Над вратата на салона за сладолед имаше написана на ръка табела, която гласеше „ЧЕТИРИ СТРАХОТНИ ВКУСА“. Библиотеката беше груба смесица от стари тухли и алуминиева дограма. Дори книжарницата, която носеше името „Добри книги и хубави неща“, имаше витрина, на която нямаше само книги, но и други стоки за продажба: порцеланови чайници във формата на котки, училищни принадлежности, бурканчета с портокалово сладко. Ню Бърг искаше да бъде като Гуузън Вали, но просто не можеше.

— Има ли толкова много новини в този град, че да се запълнят страниците на един седмичен вестник? — попитах Маги, когато се разположихме в офиса й и тя седна да си провери имейлите набързо.

— Правим като всички останали. Един от местните учители отговаря за спортните новини в гимназията. Всички се интересуват от тях. Имам една жена на повикване, която се занимава със социалните новини. Това са партита за рождени дни, годишнини и църковни новини. Но… не си мисли, че сме просто сбирщина селяндури. Разполагаме с клуб за книги, в който се събираме веднъж месечно и четем сериозна литература, а не неща като „Петдесет нюанса сиво“. Един пенсиониран доктор беше написал много добра статия за грижата за възрастните и деменцията. Когато пък аз написах материал в подкрепа на еднополовите бракове, получих само два негативни имейла. И тридесет и четири положителни.

Вдигнах ръце във въздуха.

— Спечели ме. Явно Гуузън Вали е Париж на Средния запад. Не съм саркастичен. Ще ми се Ню Бърг да приличаше повече на този град.

— Виж — започна Маги, — Ан ми обясни набързо какви са ти проблемите, поне доколкото тя ги разбира. Надявам се да се помириш със себе си. Искам да те уверя, че можеш да останеш у нас колкото си искаш, Джейкъб. С малко повече късмет…

Изведнъж нещо изтупка силно навън. Чух и бръмченето на двигател. Обърнах се към витрината.

— Не се тревожи — успокои ме Маги. — Поредната донесена от дрон доставка.