Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (25)

23

Настана време за училище. Двамата с Меган бяхме много разтревожени.

Знаехме с какво нежелание Линдзи и Алекс оставиха учителите и приятелите си в Ню Йорк — смятаха, че постъпваме егоистично, като ги заточваме тук. Нямаше как да забравим това, тъй като постоянно ни го напомняха.

Също така бяхме наясно, че като две нахакани и отворени нюйоркски хлапета щяха да бъдат негативно настроени и саркастични относно гимназията в Небраска. Затова се бяхме приготвили за най-лошото, когато се върнаха у дома след първия учебен ден.

— Как беше на училище? — попита Меган и се приготви за оплакванията, обвиненията, вината.

— Яко — отвърна Алекс.

— Доста яко всъщност — добави Линдзи. — Знаете ли, че дават чисто нов мобилен телефон на всяко хлапе? Вижте! — Дъщеря ни извади такъв от раницата си. — Можем да го напълним с всякакви приложения, и то безплатно. Всичко, което не е с порнографско съдържание.

— Освен това всеки получи чисто нов лаптоп — добави Алекс. — Можете да изхвърлите стария ми.

Този така наречен „стар“ лаптоп беше върхът на сладоледа миналата година, но въпреки това не можеше въобще да се сравнява с новия в ръцете на сина ми. Той беше снабден с най-доброто, което Силициевата долина можеше да предложи. Алекс ми показа с какво разполага новата му машина: гъвкав екран, който можеше да навие на ролка, „проверка на ретината“, за да може да влиза без парола… имах чувството, че съм попаднал в 2040 година… или може би 2040 вече беше настъпила в Ню Бърг.

Така. Имаше логика всяко училище, което имаше връзка с „Магазинът“, да бъде меката на високите технологии в електрониката. За съжаление, това беше всичко, което научихме за първия учебен ден, тъй като двете ни деца се оттеглиха в стаите си, за да разучават новите джаджи.

Ден втори обаче ни изненада още повече.

Продължаваха да обичат училището.

Имам предвид, че… наистина го бяха заобичали.

Обичаха го като нищо друго преди. Повече дори от безумно скъпите частни училища, които посещаваха в Ню Йорк.

Обичаха учителите. Обичаха учениците. Обичаха часовете. Обичаха спортните отбори, училищните цветове, дори храната в столовата. („Татко, имат дори истински суши шеф.“)

Всеки ден слушахме за „този готин учител по компютърни науки“ или „за това готино момиче с онази много яка татуировка на калинка на врата“.

С Меган си мълчахме през първите една-две седмици, но нещо не беше както трябва.

— Така — започна нервно съпругата ми една вечер. — Не съм предполагала, че някога ще го кажа, но мисля, че децата харесват училището прекалено много.

Обикновено бихме се засмели на подобно нелепо изказване, но тя беше права. И това ни плашеше.

— Дали не ни лъжат, за да ни накарат да се чувстваме добре? — попитах аз.

— Децата ни рядко лъжат. И въобще не им пука как се чувстваме ние — отвърна Меган.

— Освен това имат много повече приятели, отколкото в Ню Йорк.

Наистина беше така. Алекс и Линдзи всеки ден водеха нови хлапета у дома. Хлапета с огромни усмивки върху красиви лица. Започнах да ги наричам Усмивчовци. Усмивчо Джейсън, Усмивчо Андрю, Усмивка Ема…

— Знам, че ще прозвуча като някоя луда — каза Меган, — но тийнейджърите не трябва да са толкова щастливи.

Децата ни не бяха същите, бяха променени. Имахме чувството обаче, че тази промяна не е на добре.

Разговорът ни секна, когато Алекс влезе в стаята.

— Хей, кога ще вечеряме? — попита той. — Трябва да съм при приятеля ми Нейтън след половин час. Между другото, Линдзи каза ли ви за имейлите по Програма „Живот“, които двамата получихме?

— Програма „Живот“? — учуди се Меган, докато слагаше зеленчуците в микровълновата. — Звучи ми като хранителен режим.

— Не. Всъщност е страхотна — отвърна Алекс. — Направихме няколко теста през втория учебен ден. Има хора, които ги проверяват и преценяват в какво ще е добър всеки един от нас. На тази база ще организират целия ни училищен експириънс — така го наричат. За мен например казаха, че мога да стана доктор. Искат да се присъединя към клуба по химия, да се обучавам в Бърза помощ на Ню Бърг и да се запиша на няколко курса по биология. Няма да повярвате какво казаха за Линдзи. Според тях ще се превърне в някакъв търговски гений. Трябва да се запише на всички онези допълнителни курсове — не ги разбирам много, но са свързани с теми от рода на защо хората си купуват и искат разни неща, димбография…

— Демография — поправи го Меган.

— Струва ми се, че е малко рано да се планира чак толкова напред — казах аз. Не бях ядосан, но определено бях обезпокоен.

— На мен всичко ми звучи чудесно — отвърна Алекс. — Искам да кажа, татко, че не е така. Никога не е прекалено рано да започнеш. А и тези хора в училище знаят какво правят.

Кое е това хлапе, с което говоря? Какво се е случило със сина ми Алекс?

— Но, скъпи — възпротиви се майка му, — едва сега започваш да живееш живота си. Няма как да знаеш какъв искаш да бъдеш или…

— Така ли? Защо не, мамо? Дори Линдзи е съгласна с мен. Има логика.

Синът ни се усмихваше. Това беше същата усмивка, която бях виждал на лицата на приятелите му. Тя беше чаровна, но някак си празна и сякаш искаше да ни убеди, че „всичко в света е наред“. Усмивка ала Ню Бърг.

— Обадете ми се, когато вечерята е сервирана — извика той и ни остави.

Двамата с Меган се спогледахме. Не промълвихме няколко секунди.

— Добре, добре — наруших тишината аз. — Знам, че всичко това звучи малко шантаво, но може би преиграваме. Може би наистина е нещо добро. Има логика.

— Не съм съгласна. Джейкъб, наричат го Програма „Живот“. Линдзи и Алекс са деца. Не са възрастни. Програмират ги. За цял живот!

— Нека се успокоим. Както казах, това може да е нещо хубаво.

— Наистина ли мислиш така? — попита Меган.

Поклатих глава. Бях объркан. Разтревожен.

— Не.

— Да не би да се опитват да ни отнемат децата? — попита съпругата ми.

Отново поклатих глава.

— Това е лудост, нали? Имам предвид, че… не могат да го направят, нали?

Дали не могат?

Микровълновата изпиука. Меган извика Алекс и Линдзи. И двамата дойдоха на бегом.

И двамата се усмихваха.