Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (34)

32

Оказа се, че Меган и Сам ще летят с чартърен полет заедно с голяма група началници от „Магазинът“. Групата щеше да отпътува от летището в Омаха, на което кацнахме със семейството ми, когато пристигнахме тук.

Аз? Аз щях да хвана полета от НБУ — летището на Ню Бърг, Небраска.

Ако случайно попаднете на международното летище в Ню Бърг или — някак си — ви се наложи да напуснете това място, ще си помислите, че сте се озовали на поредното заспало летище в Средния запад, от което се осъществяват няколко бизнес, пътнически и частни полети. Освен двете писти единственото друго нещо, което ще видите, е малкият паянтов терминал. Като всичко останало в Ню Бърг сградата е старомодна и малка, проектирана да бъде приятна за окото в своя мек сив цвят. Паркингът е заобиколен от ограда и може да побере малко повече от десет коли.

Както всичко друго в Ню Бърг обаче, външният вид винаги лъже.

Паркирах и извадих сака си от багажника. Една от странностите ми е, че не обичам сакове с колелца. Всеки път, в който с Меган сме на някое летище, независимо дали в Рио, Лондон или Ню Йорк, тя никога не се изморява да ми посочва безбройните млади мъже, които теглят своите багажи на колелца.

Вратата на дървения терминал не беше автоматична. Дори имаше дръжка. Натиснах я. Влязох вътре и една жена с червена пола и синьо сако, която приличаше на излязла от телевизионна реклама от 50-те, ме посрещна.

— Добре дошли в НБУ, сър. Бихте ли ми показали бордната си карта — прикани ме тя. Не беше нито мила, нито груба, а любезна по нюбъргски.

Изпълних молбата й. След като разгледа бордната ми карта, ми показа една затворена врата зад себе си.

— Използвайте ескалатора, сър. — Тази врата се отвори автоматично. Качих се на ескалатора и бързо се издигнах нагоре. След малко се озовах в най-модерната стая, в която някога бях влизал. В нея имаше неща, които могат да се видят и на другите летища — транспортни ленти, електронни знаци за пристигащи и заминаващи и метални бюра пред гейтовете — само че тук лентите бяха по-бързи, знаците светеха по-ярко, а металните бюра бяха по-високи.

Всичко изглеждаше по-голямо и по-добро от нормалното. Пътеките бяха по-широки. Куполоподобните тавани — по-високи.

Погледнах към таблото за заминаващите, но не видях никакви полети за Сан Франциско. Нямаше такива. Само полети за „Ла Гуардия“, „Джей Еф Кей“ и международно летище „Лос Анджелис“. Нищо друго. Сакът ми се стори много по-тежък, отколкото беше.

Една много привлекателна млада жена без униформа се приближи до мен.

— Господин Брендайс? Джейкъб Брендайс? — попита тя.

— Да, това съм аз.

— Чудесно.

— Да, чудесно е — отвърнах с усмивка. Жената не обърна внимание на шегата ми. Бях започнал да осъзнавам, че почти всички в Ню Бърг не обръщаха внимание на шегите ми. Може би просто не бях много забавен.

Жената държеше малко електронно устройство. Погледна го и заговори:

— Виждам, че ще пътувате със следващия полет за Сан Франциско. Съпругата ви вече е отпътувала преди два часа от летището в Омаха. Вие сте заедно с двете си деца — довърши тя.

— Да, донякъде сте права. Съпругата ми лети с колегите си. А на мен ми беше запазено място тук от „Магазинът“.

— Точно така — съгласи се жената, сякаш току-що й бях казал, че небето е синьо, а слънцето горещо. — Но също така трябва да летите с децата си, Александър и Линдзи Ан.

— Да. Така се казват нашите деца. Но те са си у дома. На училище са — отвърнах аз.

Започнах да се изнервям, но все още не панически. Забелязах, че всеки друг пътник или групичка от хора на летището са разпитвани от подобна привлекателна жена с електронно устройство в ръка. Само дето другите изглеждаха щастливи, дори очаровани от разговорите си.

— Има някакво объркване — заяви жената. — Сега ще оправим нещата.

Натисна няколко бутона.

След това потвърди онова, което вече ми беше казала.

— Не. Децата трябва да са с вас. Не можете да ги оставяте сами. Ваше задължение е да се грижите за тях и да ги храните.

— Не разбирате — отвърнах аз, — те са достатъчно големи, за да се гледат сами. Оставяли сме ги много пъти. Напълно са способни… Момичето е на…

Приготвях се за сериозен спор с тази жена. Изведнъж тя заговори с огромна нелепа усмивка на лице.

— Няма проблем, Джейкъб. Няма проблем.

Натисна няколко бутона на устройството си и продължи да говори:

— Свързала съм се със Службата за грижа за деца и съм осигурила дрон да им носи закуската и вечерята според хранителните им нужди.

Единствено успях да промълвя:

— Добре. Много добре.

— Гейт 11 — съобщи жената с глупава усмивка на лице. — Самолетът за Сан Франциско отлита след четиридесет и пет минути. Приятен полет. — След което добави: — Бъдете спокоен.

— Между другото, с коя авиокомпания ще летя? — попитах аз.

Жената се усмихна. И отговори:

— Както казах, господин Брендайс, бъдете спокоен.