Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (7)

5

— Човече! Мнооого е яка!

Такава беше реакцията на Алекс, когато за първи път видя новата ни къща на „Мидшипман Лейн“, Ню Бърг, Небраска.

В интерес на истината всички реагирахме горе-долу по същия начин.

Не беше точно имение, но въпреки това… човече, къщата беше мнооого яка. В такива живееха мениджърите, а не някакъв тип, който опакова паста за зъби и учебници по алгебра в кашони. Цялата беше от бяла тухла. Беше дълга (много дълга) и ниска, с гараж за три коли, в който да приберем нашата „Акура“ под наем.

Вътрешността на къщата също беше много готина. Абсолютно всичко — от десетместния U-образен въгленовосив диван в дневната до кристално бронзовия полилей в трапезарията — беше по последна лосанджелиска мода и върхът на сладоледа. Точно така бихме обзавели, отбеляза Меган, ако можехме да си го позволим. Всички се пръснахме в различни посоки, за да разгледаме.

— Джейкъб, ела тук. Трябва да видиш това — провикна се от кухнята съпругата ми.

Присъединих се към нея до голям кухненски килер, който вече беше отворила.

— Да, да, нали ни писаха в имейла, че ще заредят къщата с някои основни неща — отбелязах аз.

— Основни ли? Погледни. Тук са всички марки стоки, които използваме. Не само че има фъстъчено масло на „Джиф“, зърнена закуска „Фростед Флейкс“ и риба тон „Бъмбъл Бий“, но също така консерви с грозде „Уилкин енд Санс“ и смес за палачинки „Ароухед Милс“.

В един от шкафовете в трапезарията имаше водка „Грей Гууз“ и уиски „Джей & Би“.

Докато изучавахме бара, Линдзи се появи на прага на вратата. Изглеждаше малко объркана.

— Я вижте това — привлече вниманието ни тя и вдигна една плюшена играчка — пингвина Пийбоди, който беше неин неизменен спътник, откакто го беше получила на първия си рожден ден.

— Хей, това е Пийбоди! — изненадах се аз. — Не каза ли, че си го забравила в самолета?

— Да — потвърди Линдзи. — Но това е той. Виждаш ли? Ето го скъсаното на якичката му и шоколадовото петно на гърдите му. Пийбоди си е! Чакаше ме на леглото в новата ми стая.

Дъщеря ми изглеждаше нервна. Имах намерение да разгледам пингвина по-обстойно, когато от кухнята се разнесе гласът на Алекс.

— Хей, татко. Има някакви хора на задната врата.