Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (38)

36

Гневът на Меган можеше да се раздели на две групи: гняв, при който крещи, и гняв, при който мълчи. Нямах представа кой от двата щеше да изригне. Предполагах, че след държанието ми по време на интервюто ще последват много крясъци, ругатни и приказки от рода на „Не ми пука, че правя сцени“. Както се случва много често, бях в грешка. В голяма грешка.

Меган беше мъртвешки мълчалива, докато вървяхме към хотела. Това беше точно онзи гняв, който ненавиждах. Исках да ми се развика и да ми каже колко глупаво съм се държал на „интервюто“. Исках да си изкара яда и след това да ме върне в зловещия свят на „Магазинът“.

— Добре, добре — започнах аз в опит да предизвикам някаква реакция у нея. — Бях пълен глупак. Трябваше само да слушам, да отговарям и да им играя по топката.

Съпругата ми не отговори нищо.

— Наясно съм, че цялото ни бъдеще зависи от написването на тази книга. Наясно съм, че сериозно застраших проекта. Наясно съм, че се държах като идиот. Наясно съм също, че имаш пълно право да си ми ядосана.

Пак нищо.

Страховитите улици на Сан Франциско влошаваха още повече нещата. Градът се беше превърнал в голяма и красива версия на Ню Бърг. Дроновете скриваха небето, а един от тях определено беше изпратен да следи двама ни с Меган — движеше се като голям електронен чадър над главите ни. По стените на сградите, на знаците „Стоп“ и на контейнерите за боклук имаше монтирани малки камери. Самите контейнери бяха част от програмата за ефективност на „Магазинът“: пускате парче хартия или пластмаса в пастта на контейнера и то веднага бива засмукано надолу в системата за рециклиране.

Всичко беше перфектно, спретнато и адски плашещо… поне за мен.

Изведнъж Меган спря да върви. Главата й беше наведена. Аз също спрях.

— Слушай, Джейкъб. Важно е да ме разбереш. Не съм ти ядосана. Обичам те. Но ти прекали. Разбирам защо го направи. Знам, че този нов свят, това ново място, тези нови правила… са трудни за теб. Но поведението ти прави всичко това невъзможно за нас — за Линдзи, Алекс… и мен.

— Случилото се по време на интервюто беше възмутително — опитах се да се оправдая.

— Да. Да. Беше възмутително. Знам, че беше така и ти го знаеш. Но си станал много невъздържан… в интерес на истината просто не можеш да си сдържаш гнева за… за… за доброто на всички ни. Това се превръща в проблем. Обезпокоена съм.

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Знам, че всичко ще се…

— Оправи? Не. Въобще не знаеш това. — Двойките, прекарали много време заедно, можеха да довършват изреченията си.

Меган продължи да нарежда:

— Обезпокоена съм от теб и от това, в което си се превърнал. Всички сме изнервени. Но ти прекали.

Хванах я за раменете. Приближих се, за да я прегърна. Тя се разплака. Нищо сериозно, просто се разхлипа.

Мамка му! Наистина ли мислеше и чувстваше това, което казваше? Наистина ли се превръщах в друг човек в този странен свят? Да, определено мразех тази лудост на пълна автоматизация — без книги, без химикали, без хора, които да управляват трамваите и влаковете. Не се адаптирах. Все още плащах с книжни пари на едно място, на което само картите и мобилните телефони бяха валидната валута. Липсваше ми старият ми живот. Исках да гледам някой слаб мач на „Никс“ на телевизора, а не на някакъв портативен интерактивен екран. Исках да отида в супермаркета, за да стисна сочните пъпеши и да купя зърнена закуска, от която нямахме нужда. Не исках просто да натисна някакъв бутон и килерът ни да бъде зареден автоматично.

Макар Меган да беше до мен, не можех да се успокоя, когато виждах всичко случващо се около нас. На улицата имаше толкова много хора, облечени в предпазни костюми, носещи маски и слушалки. Въздухът беше напоен с неизменната миризма на гума, амоняк и лек аромат на цветя. Наричах я „градинско повръщано“.

Меган ме погледна и ми се усмихна.

— Май усещаш градинското повръщано?

Продължихме да вървим.

— Господи — започнах аз, — надявам се да не съм ни прецакал.

Надявах се съпругата ми да каже нещо от рода на: „Разбира се, че не. Всичко ще бъде наред“.

Не го стори. Продължихме да вървим.

Стигнахме до хотела. Дронът, който ни преследваше, полетя нагоре. Хотелските устройства щяха да поемат щафетата.

Портиерът отвори вратата и заговори любезно:

— Добре дошли отново, господин и госпожа Брендайс. Двама души ви очакват в лобито.