Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (19)

17

Още на следващия ден Меган, Линдзи, Алекс и аз бяхме поканени в голяма удобна стая.

— Линдзи, да започнем с теб. Назови две неща, които би променила в родителите си, ако можеше.

Стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво. Мебелировката беше класически шаблон за кабинет на психиатър: фотьойл, кафяво-черен диван от туид в комплект с две кресла и, разбира се, масичка за кафе, върху която имаше кърпички.

— Джейкъб, би ли пропуснал църквата в неделя, за да отидеш на бейзболен мач от Голямата лига?

Интервюиращият се казваше Джъстин — кльощав тип, който приличаше на водещ на телевизионна игра. Нямах никаква представа дали наистина е психиатър.

— Меган, ти донор на органи ли си?

* * *

Джъстин ни обясни, че това е просто едно интервю, чиято цел е да ни опознаят по-добре. Каза, че го правят с всички нови служители и семействата им. През трите часа от престоя ни тук постоянно повтаряше едно нещо: „Няма верни и грешни отговори“. Аха, да бе.

* * *

— Линдзи, какво ти липсва най-много от Ню Йорк?

— Лудостта.

— Меган, вярваш ли, че тринадесет е фатално число?

Съпругата ми отвърна, че не е суеверна.

— Нека те питам нещо тогава. Би ли живяла в апартамент, който е на тринадесетия етаж?

— Е, както вече обясних, не съм суеверна. Така че мисля, че бих живяла.

— Нека те питам още нещо. Каза „мисля, че бих“. Това означава ли, че не си сигурна?

Меган обясни, че е сигурна.

— Алекс, същият въпрос. Тринадесети етаж?

Синът ми беше готов с отговора си:

— Ще живея там, където живеят родителите ми.

— Добър отговор, мой човек.

* * *

Джъстин нямаше нито бележник, нито химикал. Не си водеше бележки. Предполагах, че ни записват или дори ни излъчват в реално време. Възможно ли беше да е толкова запознат с интервютата, че да запомня отговорите, които му давахме? Дали си измисляше някои въпроси в движение? Или комбинираше и двете?

— Джейкъб, има само три вкуса сладолед в магазина — пистачо, пекан и шоколад. Кой би избрал?

Хрумна ми, че няма да е лошо да му покажа, че съм традиционалист.

— Пекан — отговорих.

Джъстин се намръщи.

— Но ти си алергичен към ядки, Джейкъб.

Отвърнах му, че съм си помислил, че въпросът е теоретичен.

— Не. Личен е. Това е лично интервю. Да продължаваме напред.

— Но аз предположих, че… — започнах да се оправдавам.

— Моля те, Джейкъб. Да продължаваме напред.

Така и сторихме. Следващият въпрос беше за Линдзи.

— Ако можеше да посетиш само едно място в света за седмица, кое щеше да е то?

О, моля те, не казвай Ню Йорк, миличка, помислих си аз. Нямаше нужда да се тревожа.

— Луната — отговори дъщеря ми.

— Интересно… Меган, поддържаш ли още връзка с някои от приятелите си от основното училище?

— Меган, кажи ми нещо за Джейкъб, което никой друг в стаята не знае.

— Алекс, коя беше любимата ти играчка като дете?

— Джейкъб, назови ми две неща за съпругата си, които са изключително дразнещи.

— Меган, какво е идеалното тегло за теб?

— Алекс, има ли значение дали някой е гей или лесбийка?

— Джейкъб, ако до края на живота си можеше да носиш риза само в един цвят, какъв щеше да бъде той?

И така нататък в същия ред на мисли: спорт, професии, религия, секс, животни, храна, образование, бъдеще, минало и най-накрая — „Магазинът“.

— „Магазинът“ перфектен ли е?

— Почти — отвърна Меган.

— Наистина не знам — отчете се Алекс.

— Предполагам — доложи Линдзи.

— Какво мислиш ти, Джейкъб? „Магазинът“ перфектен ли е?

— Нищо на Земята не е такова.