Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (45)

43

От този момент насетне всичко се промени.

Двамата с Меган все още ставахме по едно и също време, но докато тя тръгваше към своята началническа служба в „Магазинът“, аз се качвах в кабинета ни на тавана и работех върху книгата.

Превърнах проекта в моя работа и се оказа, че тя е нещо, което много ми харесва. Бях подтикван от отвращението си към бившия си работодател и особено от факта, че бях уволнен по един безмилостен и болезнен начин. Така че работата върху книгата беше почти като наркотик за мен. Докато натисках клавишите и постоянно подреждах листчетата с информация, сърцето ми започваше да бие по-бързо и по-силно. Когато се обаждах на информатори, искрено се надявах да могат да ми помогнат. Това бяха бивши служители на „Магазинът“, бивши доставчици, дори един пенсиониран съдия в Денвър, който известно време беше работил за основателя Томас П. Оуенс. Бях доста чевръст, спокоен и когато се налагаше — малко агресивен. Смятах, че върша божието дело. С изключение на моментите, в които отивах до тоалетната или гризвах по някоя хапка сиренце като щастлив плъх, прекарвах цялото си време на бюрото.

Бях доволен от моята неплатена работа, но не бях особено радостен от семейството си и живота си с тях.

И тримата не спираха да ми напомнят, че са ме предупредили за поведението ми. Нямам предвид, че се държаха злобно или неприятно, просто го повтаряха прекалено често.

— Колко пъти ти казах да се успокоиш и да играеш по правилата? — питаше ме Меган.

Алекс запяваше втори глас:

— Предупредих те, татко. Предупредих те повече от веднъж, че нещо не ти е наред.

Съпругата ми правеше едно кръгче наоколо и се връщаше за втори рунд:

— Да, дори децата забелязаха. Първо ги накарахме да променят живота си, като дойдохме тук, в средата на нищото. И после, след като свикнаха… след като им хареса това място…

— Обожаваме го — намеси се Линдзи.

Меган продължи:

— След като обикнаха това място, ти не можа да се приспособиш към него. Трябваше да объркаш всичко.

Водехме този разговор или някоя от вариациите му почти всяка вечер и по няколко пъти през уикендите.

Посмеех ли да се възпротивя или да споря, никой не ми обръщаше внимание. Те бяха много по-гръмогласни от мен. Припевът, който се повтаряше отново и отново, беше следният:

— Защо просто не се върнеш в кабинета си и не продължиш да си пишеш книгата?

На няколко пъти в началото на своето „пенсиониране“, докато работех унесен в кабинета си, хващах децата си да ме снимат. Спирах, усетил присъствието на някого в помещението, обръщах се и пред погледа ми се оцъкляха Линдзи и Алекс.

— Защо? Защо? — виках аз, а отговорите им бяха уклончиви и неясни.

— Работим по проект за семейството ни.

— Камерата ми е нова, просто я пробвам.

— Двамата с Алекс работим над албум със снимки. Все пак един ден ще умреш.

Изкрещявах в отговор:

— Просто спрете. Моля ви, просто спрете. — Те завъртаха очи нетърпеливи и ми казваха да се „охладя“, както правеше майка им.

— Остави ги на мира, за бога, не правят никому нищо лошо — скастряше ме тя.

В крайна сметка просто свикнах с всичко това. Знаех, разбира се, че трябва да съм по-строг. Трябваше да настоявам да спрат. Трябваше да им взема проклетите камери. Трябваше да съм по-гръмогласен и от трима им. В интерес на истината обаче само книгата беше от значение за мен.

Колкото повече се ядосвах, толкова повече работех. Заради всичката тази гневна енергия, книгата вървеше доста бързо. И тръгна още по-бързо, когато започнах втората част, онази, в която се съдържаха показанията на свидетели, придобити основно по телефона, проучвания, имейли, писма и, разбира се, личните ми преживявания.

„Прехвърлянето“ на Бете и Бъд. Барбекюто в Бете и Бъд. Непоявилият се основател на срещата в Сан Франциско. Отношението към мен на летището.

Дните ми бяха изпълнени от енергия и тъй като Меган обикновено беше много изморена от началническата си работа, поех ролята на единствен автор на книгата. Тя се превърна в редактор на непълен работен ден.

Принципно работех по ръкописа до 2:00 часа. После запаметявах всичко на една червена флашка. След като се уверях, че думите ми са запазени на нея, я изваждах и постоянно я носех в мен. Не я изпусках от поглед. Тази червена флашка беше простичко озаглавена: „Истината“. Съвсем скоро щях да отпечатам съдържанието й — началото на нещо, което в съзнанието си бях кръстил „Междумагазинни войни“.

Благодарение на постоянно растящия ръкопис започнах да ставам много по-спокоен от обикновено. Не се гневях на постоянното мрънкане от страна на семейството ми, че съм се „издънил“ и „не съм играл по правилата“. Не се разгневих, когато децата ми ме снимаха с камера. Не се разгневих и когато Меган тихомълком отвори вратата на банята и ме снима, докато се бършех, след като си бях взел душ.

Единственото, за което наистина ми пукаше, беше книгата.