Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (16)

14

В понеделник сутринта двамата с Меган отидохме на работа в центъра за обработка на поръчките на „Магазинът“.

Осемнадесет сгради бяха разположени на площ от около осем квадратни километра. Осемнадесет сгради, свързани помежду си с пътища, тунели, мостове и трамвайни линии, както и километри с ескалатори и транспортни ленти. Над сградите летяха дронове, а хора в тъмносини гащеризони работеха в тях.

БЕЗ ТРЕВОГИ

Този знак висеше от стените, беше закачен за облегалките на столовете, на машините за безплатно безалкохолно, на машините за безплатна храна, на машините за безплатно кафе и капучино.

БЕЗ ТРЕВОГИ

Този знак висеше над хилядите видеомонитори, над входовете и изходите и дори над писоарите в мъжката тоалетна.

Разбира се, двамата с Меган имахме само тревоги. Дали ще ни заловят, докато си водим бележки? Дали ще ни разкрият?

Току-що се бяхме присъединили към хилядите работници на „Магазинът“. Стотици от тях ни посрещнаха с „Добре дошли, приятели“, докато една усмихната млада жена ни ескортираше до центъра за обработка на поръчките в един подземен гараж. Точно там видяхме първия си „Стормър“ — контролирано от компютър безпилотно превозно средство.

Ако голф кола и „Порше“ се бяха оженили, тяхното отроче щеше да е „Стормър“ — ефикасна машинка за събиране на стоки, която кръстосваше коридорите на сградите, в които се обработваха поръчките. Събирачите като мен и Меган подскачаха насам-натам, за да събират онова, което всички в „Магазинът“ наричаха „боклуците“.

Изглежда, всеки „боклук“ в света се намираше в тези осемнадесет огромни сгради. Какви бяха приблизителните им размери ли? Представете си петнадесет чудовища като „Медисън Скуеър Гардън“.

Нуждаете се от U-образен кожен диван, от лъжица за правене на топки от диня и пъпеш, от часовник „Патек Филип“, от маса за гладене, от две хиляди найлонови торбички, от червени кламери или бейзболна картичка с автограф на Мики Мантъл? Или пък ви трябва ново казанче за банята, кутийка кондоми, тунер за телевизора, машина за паста, диамантена тиара за петдесет хиляди долара, половин кило хайвер от пъструга, един тон конска тор, салфетник, цяла кутия салфетници, черен шоколад „Хърши“, цяла кутия шоколади „Хърши“, кану, джет, колостомни торбички…

Ако нещо съществуваше, „Магазинът“ го продаваше. Стормърите щъкаха наоколо като хлебарки, криещи се от светлината. Работниците се появяваха и изчезваха като герои от стари неми филми.

Двамата с Меган наблюдавахме всичко това, докато нашият стормър ни развеждаше наоколо като част от обиколката за „обучение и ориентация“. Спокоен женски глас нареждаше в слушалките в ушите ни:

— В момента виждате сглобяването на дървена опаковъчна каса. Обърнете внимание на стоката, която се поставя в касата. Един от счетоводителите проверява поръчката и…

На всеки няколко метра гласът продължаваше:

— В момента се намирате в секцията със „сухи“ храни. Тук има всичко — от хикама и авокадо до пикантни яйца и пушена сьомга. Температурата в тази зона е точно калибрирана със…

Изненада.

Тъкмо завивахме наляво от „снимки и триизмерни лазерни принтери“ към „естествени подови настилки, прагове и рамки“, когато една ръка се пресегна към главата ми и ми махна слушалките.

Нападателят, който още не бях идентифицирал, заговори достатъчно силно, за да го чуя:

— Добре дошли на планета Лудост. Моля проверете мозъците си на влизане.

Това беше Бъд.

— Майка му стара! — изругах аз.

— Мери си приказките, нюйоркчанче — скастри ме женски глас. Бете.

Да, това определено бяха двамата ни приятели от църковния паркинг, които си падаха по тревата.

Бете ни показа екрана на служебния й таблет, осигурен й с любезното съдействие на „Магазинът“, и обясни:

— Проследихме учебния ви маршрут в страницата „Нови служители“. Хвърлете по едно око.

На таблета на Бете имаше две много ретуширани снимки на двама ни с Меган. Приличахме на модели на облекла от каталог от 50-те години. Надписът под снимката ни гласеше: „Поздравете Мег и Джейк“.

Мег? Джейк?

Меган поклати глава и каза:

— Лудницата започва.

— И това е само началото — отвърна Бъд.

— Трябва да се махаме — заяви Бете. — Ще говорим по-късно. Скоро ще се отбием.

Новите ни приятели офейкаха на секундата, а двамата с Меган отново си сложихме слушалките.

Гласът на нашия гид ни посрещна със:

— Сега, след като непредвидената ви среща приключи…

Някой ни наблюдаваше.

Гласът продължи да нарежда:

— Моля, явете се в разпределителен център 44, където ще получите първата си задача. — Слушалките замлъкнаха.

Стормърът направи внезапен и рязък десен завой към „димни детектори, пожарогасители и детектори за въглероден двуокис“.

След около десет минути пристигнахме в разпределителен център 44. По време на тези десет минути преброих деветдесет и пет табели.

БЕЗ ТРЕВОГИ

Без тревоги?

По мое мнение всичко беше тревожно.