Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (42)

40

Изпотен. Задъхан. С пресъхнала уста. Това бях аз, последният пасажер на полет 5217 на „Юнайтед Еърлайнс“ от Сан Франциско до Омаха.

Бях стиснал със зъби бордната си карта. Ризата ми се вееше като минипола над панталоните ми и се надявах да съм прибрал лаптопа си в багажа след двадесетминутната проверка.

Веднага се натъкнах на спътниците си Меган и Сам… в първа класа. За да хвърлят още сол в раната, двамата пиеха шампанско.

— Помислихме си, че си изтървал полета, човече — каза шефът ни. — Притеснихме се.

Не успях да разбера дали наистина се беше разтревожил, или просто се опитваше да звучи разтревожен.

— Какво стана, Джейкъб? — попита Меган. Вероятно си мислеше, че съм направил нещо, с което съм предизвикал забавянето си.

Стюардесата зад мен се обади:

— Готови сме за излитане, сър. Моля, заемете мястото си.

— Да, госпожо. — Май започвах да свиквам да изпълнявам заповеди.

— Доплатих за първа класа за двама ни с Меган — каза Сам. — Но с теб можем да си разменим местата. Седни при съпругата си. Нямам нищо против да съм отзад. — Преди да успея да се възпротивя на щедрия му жест, шефът ни грабна бордната ми карта и се насочи през завесите към мястото ми.

Наместих се до Меган. Двамата не промълвихме и дума по време на видеоинструкцията по безопасност.

Съпругата ми наруши тишината само няколко секунди след „… пожелаваме ви приятен полет“:

— Джейкъб, притесних се за теб. Сам също.

— Е, едва ли сте си изгризали ноктите от тревога. Видях ви да цъкате на телефоните си — отвърнах аз като някакво шестгодишно.

— Смятахме, че си отишъл до тоалетната или да хапнеш сандвич. О, Джейкъб. — Погледът на Меган беше изпълнен с безпокойство. Тя се пресегна, за да ме хване за рамото. — Чувствам се ужасно. Какво се случи?

Имах намерение да й разкажа всичко, когато от високоговорителите се разнесе глас:

— Говори вашият капитан, Браян Хелър. Преди да отлетим, трябва да направим последна проверка на багажа. Няма да отнеме повече от няколко минути. След това ще отлетим за прекрасната Омаха, където температурата е… седемнадесет градуса. Благодаря ви за търпението.

Почти веднага до мястото ми цъфнаха стюард и стюардеса.

— Господин Брендайс? — попита стюардът.

— Да.

— Разбрах, че това не е вашето място.

Очакваха ме още проблеми.

— Приятелят ми ми преотстъпи…

— Да — отвърна стюардесата. — Няма проблем, господин Брендайс. Капитанът обаче… — Последва мълчание. След малко се включи стюардът:

— Капитанът желае да проверим ръчния ви багаж, сър. Тази раница ли е единственото, което сте донесли на борда с вас? — попита стюардът и я вдигна от скута ми.

— Да. Но защо трябва да… искам да кажа, че никога не ми се е случвало подобно нещо.

— Моля ви, сър — настоя стюардът.

— Джейкъб, и аз те моля, просто го направи. Сигурна съм, че всичко ще е наред — каза Меган.

Стюардът и стюардесата взеха раницата и я занесоха и кокпита.

— Отивам да видя какво става — казах на Меган и посегнах да си откопчая колана.

— Просто стой мирен — нареди съпругата ми с нетърпящ възражения глас. Самата тя изглеждаше изумително спокойна.

Стюардът се върна след няколко минути с раницата ми.

— Благодаря ви за сътрудничеството, сър. Няма проблеми — заяви той.

— Какво търсехте? — попитах малко нетърпеливо аз.

— Просто предпазна мярка, сър. Благодаря ви. Мога ли да ви донеса шампанско или прясно изстискан портокалов сок, сър, когато излетим?

— Не, благодаря ви.

Отново се разнесе гласът на капитан Хелър:

— Пасажери, моля пригответе се за излитане.

Самолетът потегли по пистата и след малко се издигнахме.

— Кажи ми какво се случи на бързата проверка — каза Меган.

— Двамата със Сам видяхте — сопнах се аз.

— Не, не сме. Не разбрахме, че нещо не е наред.

— Добре де, добре. Отделиха ме от останалите. Заведоха ме в някаква специална стая и двама охранители ме претърсиха. Беше… забрави. Подробностите са малко гадни.

— Гадни? — учуди се съпругата ми. — Какво се случи?

— Трябваше да се съблека по бельо. Просто си стоях, почти гол, докато ме претърсваха… навсякъде — ушите, врата, мишниците, слабините. Двамата бяха с гумени ръкавици и единият си вкара ръката…

Млъкнах. Поради някаква причина имах чувството, че ще се разплача.

— О, забрави — заявих аз. — Сама можеш да се сетиш за останалото.

— О, господи — изуми се Меган. — Това е ужасно. Не се учудвам, че си разстроен.

Затворих очи и ги отворих след около пет минути. Съпругата ми си беше извадила лаптопа и работеше усърдно на него. Погледнах през прозореца и видях поне четиридесет дрона, които летяха със самолета. Приличаха на огромни черно-сиви птици, които отлитат на юг за зимата.

— Майка му стара! — изумих се аз.

— Какво има? — попита Меган.

— Навън има милион дронове.

Съпругата ми погледна през прозореца.

— О, Джейкъб, моля те. Просто разнасят поръчки.

Няколко секунди не промълвих нищо. След това се обърнах към нея и я погледнах честно в лицето.

— Мислиш, че съм луд, нали?

Последва само моментна пауза, но тя ми се стори като цял час.

— Не, не мисля, че си луд. Просто си изморен.

— Но дроновете…

— Джейкъб. Стига. Както вече казах, това са дронове за доставки. Няма от какво да се страхуваш.