Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (10)

8

Никой от нас не спа добре.

Не помня колко пъти двамата с Меган се обръщахме един към друг в леглото и се питахме: „Още ли си буден/на?“.

Или колко пъти влязох в стаята на Алекс и заявих: „Или намали музиката, или си сложи слушалките“.

Никой не беше гладен на закуска. Дори синът ми, който никога не отказваше храна.

— Какво ще кажете да се качим на колата и да отидем да разгледаме центъра? — предложих аз.

Не очаквах някой да се съгласи, но Линдзи веднага каза „Защо не?“, Алекс измрънка „Може“, а Меган сви рамене в безмълвно „Не е лошо като идея“. Добре де, не изгаряха от ентусиазъм, но все пак склониха.

Пътуването от къщата ни до центъра на Ню Бърг не беше от най-дългите. Никой от нас не повдигна темата за камерите, които намерихме миналата вечер. Може би смятахме, че ако не говорим за това, ще го забравим, сякаш никога не е било. Или просто бяхме прекалено изплашени, за да дълбаем в темата.

Десет минути по-късно вече бяхме на ъгъла на „Брик стрийт“ и „Мортар стрийт“.

Алекс лекичко удари Линдзи по ръката и закачливо я попита:

— Брик и Мортар. Чаткаш ли, глупачке?^[4]

— Естествено, че чаткам, идиот такъв — отвърна сестра му.

— Спрете се и двамата — скастри ги майка им. — Прекалено е горещо, за да се караме.

— Проклятие. Наистина си е топличко. И е сухо като в сауна — съгласих се аз.

— Времето тук е много различно от това в Ню Йорк — отбеляза Алекс.

— Защото няма влага — запознах го с фактите.

Нямаше много други хора, излезли на разходка. Всички забелязахме това. Може би заради жегата. Може би.

Тръгнахме да вървим бавно. Комбинацията от страшната горещина и странната обстановка беше някак си хипнотизираща. Градът приличаше на филмова площадка, перфектно построена за филм от 50-те години. Бръснарница с раиран стълб пред нея. Дрогерия с огромна месингова аптекарска везна на прозореца. Величествено изглеждаща сграда на име „Първа банка на Ню Бърг“ с колони, които приличаха на направени от истински мрамор.

Вървяхме в мълчание. Постоянно хвърлях погледи на уличните знаци и малките сгради в търсене на камери. Бях като обсебен.

Имаше нещо странно в този център. Всички го усетихме, но Меган първа облече в думи наблюденията си.

— Колко души виждате на улицата? — попита тя.

Огледахме се наоколо.

— Петнадесет — отвърнах аз. — Без нас.

— И колко възрастни ви изглеждат? — попита отново съпругата ми.

Веднага разбрахме какво има предвид. Всички бяха стари. Всеки един от тях беше над седемдесетте, а някои дори около осемдесетте. Белокоси вдовици в розови костюми. Старци с топчести колене в шушлякови шорти и ризки имитация на „Лакост“. Една от стариците беше с проходилка. Друга — в моторизирана инвалидна количка. Няколко старци имаха бастуни.

— Всичко се връзва — отбелязах аз. — Затова съществува този център — той е за старите хора, които не могат да се настроят към прекрасния нов свят на „Магазинът“.

Докато дроновете летяха над главите ни и „Магазинът“ планираше своята технологична инвазия над консуматорското общество, все още имаше една група от хора, които просто нямаше да станат част от това.

Очевидно този център беше направен, за да привлича и утешава старците — хората, които не искаха да използват мишка и клавиатура. Това бяха индивиди, които искаха да опипат портокалите, да помиришат цветята и да изпробват обувките, преди да ги купят. Затова „Магазинът“ беше построил един малък град за тях. Хората, които стояха зад тази могъща компания, бяха наясно, че всичко ще е само временно, тъй като съвсем скоро тези старци щяха да се споминат и светът щеше да бъде наследен от новата генерация, която се справяше без проблеми с айпад, лаптоп и мобилен телефон едновременно.

Вървяхме по широките дървени тротоари. В дрогерията имаше някаква възрастна двойка — той носеше отпуснати памучни панталони, а тя — много свободна светлосиня туника, която беше седнала на плота. Пиеха шоколадов шейк. Зад касата беше поредният образ на този шантав кастинг — кльощав младеж с навити ръкави, бяла престилка и хартиена шапка.

Подминахме бижутерия, чиято витрина беше препълнена с очарователни гривни, часовници „Таймекс“, брачни халки и нежни диамантени огърлици. Покрай нас минаха две жени. Какви бяха предположенията ни за възрастта им? И двете бяха около седемдесет и пет и носеха толкова широки панталони, че приличаха на поли (по-късно Меган ми обясни, че се наричали „кюлоти“). Усмихнаха ни се и усмивките им заблестяха в синхрон с лъскавите им сребристи коси.

— И ако това не е семейство Брендайс! — каза едната от тях.

Преди да успеем да отговорим, другата съобщи имената ни, сякаш беше учителка, която проверяваше присъстващите ученици в час.

— Меган, Джейкъб, Алекс и Линдзи.

— Да, това сме ние — потвърди съпругата ми. — Но откъде…

— Смятах да мина вчера — осведоми ни първата старица.

— Аз ще ви посетя тази седмица със специалния ми орехов сладкиш с кафе. Много се радвам, че ви срещнахме — каза втората. Пропускайки да ни се представят, двете се изнизаха бързо с усмивки на лица.

Ние продължихме с разходката си. Когато минахме покрай железарията, от нея излязоха двама старци. Те носеха кутии с боя, навит брезент и валяци за боядисване, които стигаха до козирките на бейзболните им шапки.

— Добре дошли в Ню Бърг, господин Брендайс… госпожо Брендайс — изчуруликаха почти в унисон двамата и ни подминаха.

Минахме покрай още няколко магазина. Главната улица на града беше почти към края си. На табелата на последното заведение пишеше „ПИЦА МАГАЗИН“. Всяко заведение съдържаше думата магазин в името си.

Един дрон полетя от пицарията с четири кутии пица.

От нея излезе едър русокос тип с две кутии в ръце. Беше облечен в срязани дънки, бяла тениска и бейзболна шапка с буквата З отпред.

— Хей, човече, пази се от вратата — излая той с плътен и груб глас, но само след миг застина и се ухили широко. — Джейкъб, човече. Не те познах.

— Няма проблем — отвърнах аз.

— Съжалявам, пич. Това ли е родата?

— Хм, да. Това е семейството ми.

— Радвам се да ви видя, банда. Джейк е силно мой човек.

Грамадата ме удари леко по рамото и си тръгна.

Преди някой да ме попита, побързах да уточня:

— Не! Нямам абсолютно никаква представа кой е този човек. Между другото, някой знае ли какво означава буквата З на шапката му?

Линдзи беше готова с отговор:

— Зоологическа градина на Небраска?

— Не — отвърнах аз. — Означава знание.

И тримата изпръхтяха. Дори не дочаках въпроса, който Линдзи и Алекс искаха да ми отправят. Просто им казах:

— Слушайте. Не знам откъде са научили имената ни, но ги знаят. Може би има нещо като секция „Новопристигнали“ в местния вестник. Може би всички работят за Комисията по посрещанията или са видели имената ни на църковното табло.

Или по-скоро, помислих си аз, е нещо друго. Просто не знаех какво.