Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (11)

9

— Хей, вижте там! — провикна се Алекс и посочи към отсрещната страна на улицата.

Надявах се да видя нещо интересно. Наистина беше такова, но за сина ми. Беше забелязал оръжеен магазин.

— Да отидем да го разгледаме — предложих аз.

Нямаше никакви коли на улицата и прекосихме спокойно. Децата избързаха напред и спряха пред магазина. В момента, в който с Меган стъпихме на отсрещния тротоар, чухме и видяхме полицейска кола с пусната сирена.

Един пълничък полицай с розово лице излезе от колата. Усмихваше се едва.

— Господин Брендайс, нали? — попита ченгето. Като всеки друг в Ню Бърг и този беше изключително любезен.

— Хм… да — отговорих аз.

Служителят на реда погледна Меган и докосна въображаема шапка в поздрав.

— Добро утро и на вас, госпожо Брендайс.

— Добро утро — отвърна учтиво съпругата ми.

— Осъзнавате ли, че току-що нарушихте закона?

— Така ли? — учуди се Меган.

— Прекосяването на улица на необозначени места е противозаконно — обясни полицаят.

Искаше ми се да му отговоря: „Сигурно се ебаваш с нас“, но макар онзи да беше изключително любезен, също така изглеждаше мъртвешки сериозен.

— Нямаше никакви коли, затова си помислихме… — осъзнах, че е глупаво да се обяснявам.

— Господин Брендайс, законът си е закон. Правилото си е правило.

Кимнах. Полицаят обаче не беше свършил.

— Прекосяването на необозначените места е незаконно.

Двамата с Меган се спогледахме. Видях страха в очите й.

— Може би в Ню Йорк игнорирате закона — скастри ни той. (Едва ли сега беше най-подходящият момент да му обясня, че е по-правилно да се каже пренебрегвате, а не игнорирате.)

Полицаят продължи с лекцията си:

— Тук, в Ню Бърг, сме стриктни — ако не следвате правилата… е, това е незаконно.

— Но… ние…

— Няма проблем, господин Брендайс. Какво ще кажете да приемем този разговор за… предупреждение?

Служителят на реда докосна още веднъж въображаемата си шапка.

— Добре дошли в Ню Бърг — каза той, качи се в колата си и потегли.

Няколко секунди стояхме като вцепенени. Преструвахме се, че гледаме бомбърите и карго панталоните на витрината на оръжейния магазин.

В следващия миг дъщеря ми се обърна и ме прегърна. Стисна ме силно и заплака върху гърдите ми. Брат й побърза да сподели чувствата си:

— Изплашени сме, татко. Всичко това не е никак забавно. Ама никак.

Децата ни бяха прекалено големи, за да им пробутваме обичайните родителски глупости. Не можех да им кажа: „О, я стига, няма от какво да се страхувате“. Или пък: „К’во искаш да кажеш с това, че «не е никак забавно»? Какво ще кажеш за онзи шут с бейзболната шапка? Това ненормално ченге беше като излязло от някой филм. Няма от какво да се страхуваш“.

Вместо това им отговорих:

— Знам как се чувствате. И аз съм изплашен.

Алекс ме прегърна през кръста. Меган се приближи до мен, докосна ме по лицето и ме подкрепи:

— Не само ти, всички сме изплашени.

Това е съпругата ми, дами и господа. Тя е умна и чудесна жена.