Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (43)

41

Сакове, чантички за лаптопи, ръчен багаж, пазарски чанти. Двамата с Меган влязохме през задната врата на къщата ни и се озовахме в кухнята късно през нощта. Отново у дома в добрия стар Ню Бърг в по-гореща от ада вечер.

Добре, знам, че Линдзи и Алекс отдавна бяха надраснали възрастта, в която да ни посрещат с „Йей! Мама и татко се прибраха!“, когато се връщаме от командировка, но поне можеха да слязат и да ни поздравят. Вместо това поздравът ни за добре дошли се състоеше в провикването на Алекс от стаята му:

— Кой, по дяволите, е там долу?

— Ние сме! — извика в отговор Меган.

— О, здрасти — поздрави синът ни.

Отидох до стълбите.

— Къде е сестра ти?

— Откъде да знам? — изкрещя Алекс.

Зарекох се, че няма да се ядосвам.

— Тук съм — прозвуча гласът на Линдзи. Без „здрасти“. Без „добре дошли“. Само „Тук съм“.

Дотук с обещанията, че няма да се ядосвам.

Меган дойде при мен в коридора.

— Не можете ли да слезете и да ни поздравите? — провикна се тя.

— След няколко минути — отвърна Алекс. Отговорът на Линдзи беше още по-лош: — Не мога. Заета съм.

Меган поклати глава и се върна в кухнята, но аз не се отказах толкова лесно. Седнах на най-долното стъпало.

Избърсах потта от лицето си с ръка. Това не беше особено ефикасен метод. Зарових потна глава в потните си ръце. Чувството от самолета се завърна, чувството, че всеки един момент ще се разплача.

Бях объркан, натъжен и гневен. Измъчваше ме нетърпението на Меган. Преобразените в усмихнати личица Бете и Бъд. Злополуката с джипа. Покорилите небесата дронове.

Станах и се изкачих до третото стъпало. Изкрещях:

— Слизайте веднага. Веднага! Чувате ли ме? Веднага. — Не можех да спра да викам. Не можех да спра думите да се сипят толкова гневно от устата ми. — Чувате ли ме? Да не сте глухи? Слизайте веднага тук долу!

Двете ми деца се появиха.

Изглеждаха объркани.

Ръцете ми трепереха. Стомахът ми се беше свил на топка. Краката и главата ме боляха.

Меган също се появи.

— Какво има, Джейкъб?

— Какво има ли? — извиках аз. — Децата ни дори не слизат, за да ни посрещнат. Ето това не е наред.

Мъртвешка тишина.

— Какво толкова е станало? — попита нагло Алекс, но нямах никаква енергия да продължавам тирадата си.

— Какво ти е, татко? — учуди се Линдзи.

Вместо да обяснявам, отговорих:

— Няма значение. Просто се връщайте към заниманията си. — Хлапетата ме изгледаха подозрително, след което се обърнаха и се качиха отново горе.

Погледнах Меган.

— Опасявам се, че губим децата — оплаках й се.

— Аз се тревожа, че губим теб — отвърна тя.

Смятах, че съм изразходил всичките си гняв и енергия, но изведнъж усетих как се завръщат. Напрежението отново нападна крайниците ми. Главоболието пак започна да ме тормози.

— Меган, качвам се горе, за да поработя върху книгата.

— Няма ли да оправим багажа, да вечеряме, да проверим имейлите… — занарежда съпругата ми, но аз я прекъснах:

— Не! Не сега. Остави ме на мира. Качвам се горе, за да поработя върху книгата. Сега ми се работи и сега смятам да работя. — Взех лаптопа си и се заизкачвах по стълбите, като вземах стъпалата по две, по три. Бързо стигнах до вратата на кабинета ни. В главата ми се разнесе глас: Най-накрая у дома!