Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (55)

53

— Всички се тревожим… наистина много се тревожим за теб, Джейкъб — говореше Бъд.

— Знаеш, че е така, татко — обади се Алекс, който мина покрай майка си и сестра си, застана пред мен, погледна ме и сложи ръце на раменете ми. Това определено не беше в стила му. Кое, по дяволите, беше това хлапе?

Междувременно единият от снимачния екип беше вдигнал микрофона над нас. Трима оператори се движеха из помещението — единият се беше заел с всеки, който говореше, вторият снимаше „реакциите“, а третият се беше съсредоточил изцяло върху мен.

Бете, Линдзи и интервюиращата от Сан Франциско спомогнаха за интервенцията. Те поддържаха темата за грижа и разбиране с такава плам, че на човек можеше да му стане лошо. Стомахът ми буквално закъркори. Гърдите ме заболяха от гнева. Вероятно най-ненормалната част от цялото това „представление“ беше изнесена от Линдзи.

След като обясни със сълзи на лице, че не съм способен да отделям внимание на семейството, съпругата и децата си — „хората, които ти носят радост“ — тя ме погледна право в очите и каза:

— Искам баща си обратно.

Аз пък исках да й изкрещя в отговор: „Отвращавате ме“.

Вместо това просто отговорих спокойно и нормално:

— Моля ви. Защо всички не ме оставите на мира? — И изкрещях, доколкото ми държеше гласът: — Моля ви!

Двамата глупаци от двете ми страни се приближиха по-близо, в случай че се наложеше да се намесят.

Лудият ми мозък заработи в друга посока: трябваше да намеря начин да избягам. Трябваше да намеря начин. Допреди няколко дни смятах, че книгата ми е много важна и завладяваща, но сега вече знаех, че е нещо повече от шедьовър, тя беше книга, която щеше да се пребори със злото и да ни върне свободата, преди да е станало прекалено късно. Дали не бях поредният луд, или просто се водех по Петото евангелие?

Не бях сигурен, но трябваше да продължавам да се боря.

Интервюиращият от Сан Франциско се изправи и застана пред мен. Заговори ми бавно и уверено и постоянно вкарваше една много дразнеща фраза в речта си: „Разбираш ли ме какво ти говоря, Джейкъб?“.

Тресях се от гняв. Очите ми се напълниха със сълзи. Тениската ми беше подгизнала от пот.

— Тук сме, за да ти помогнем. Разбираш ли ме, Джейкъб? Ще те отведем обратно в Ню Бърг и ще те запишем в клиника за подобряване на държанието, където наново ще ти бъдат преподадени концепциите за щастлив живот. Разбираш ли ме, Джейкъб? Всички вярваме — семейството, приятелите и специалистите от психотерапевтичната група на „Магазинът“, — че за четири-пет седмици ще бъдеш по-добре и ще станеш по-силен и по-щастлив. Разбираш ли ме, Джейкъб?

Докато този ме разсейваше с празните си приказки, групата за интервенция ме заобиколи от всички страни. Въпреки милите им думи и съжалителните им физиономии изпитвах страх от тях. Имах чувството, че съм жертвата на тълпа, готова да ме линчува.

— Ние ще сме с теб, татко — увери ме Линдзи.

— Обичам те, скъпи — заяви Меган.

— Предупредих те за тази книга, баща ми — допълни Алекс.

Плешивият и русият бяха застанали от двете страни на стола ми.

Бъд заговори почти шепнешком:

— Така е най-добре за теб, Джейк. Не се сърди. Не се ядосвай.

Сълзите пробиха през клепачите на очите ми. Усетих соления им вкус. Голите ми колене трепереха.

Всичко беше заради яростта ми към безсрамната им интервенция.

Те смятаха, че са ме убедили във важността на мисията си.

Сълзите ми потекоха още по-бързо. Станах на крака. Глупаците увиха ръце около лактите и китките ми.

— Спрете! Моля ви, спрете! — изкрещях аз.

Седнах обратно на стола и спокойно изрекох онова, което исках да кажа:

— Разбирам. Наистина. Благодаря на всички ви. Ще направя каквото поискате.