Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (8)

6

Не просто хора. А много хора. Деветима. Усмихнати, щастливи и добре изглеждащи мъже и усмихнати, щастливи и красиви жени, събрани в задния ни двор като спортен отбор. Дори си имаха капитан — една много красива жена в началото на четиридесетте си години, с дълга до раменете кестенява коса и много впити дънки.

— Казвам се Мари Димано — представи се тя. — Това са някои от съседите ви. Дошли сме, за да ви помогнем да си разопаковате багажа.

Отвърнах точно онова, което си мислех:

— Това не е за вярване.

Меган разясни:

— Има предвид, че е много мило от ваша страна.

— Видяхме вана отвън — добави Мари — и веднага се свързахме един с друг. Все пак за това са приятелите.

Имах чувството, че всеки момент ще запеят.

В интерес на истината толкова много се отнесохме с пингвина, че не чухме кога беше пристигнал ванът. Погледнах над главите на съседите ни и видях работниците. Четирима от тях бяха облечени в тъмносини гащеризони, на които пишеше „РАБОТНИЦИ НА МАГАЗИНЪТ“.

Докато носачите разтоварваха кашоните и ги носеха в къщата, Мари и групата й влязоха вътре. Тя ни каза да се представим един на друг и последва един от работниците, който се качи по предното стълбище.

Това беше групата по посрещанията — имах чувството, че са избирани с кастинг.

Първа беше симпатичната „стара“ двойка. И двамата бяха спретнати и модни, със сиви коси и хубави прически. Бяха като излезли от реклама на някакво лекарство.

Следваше красива афроамериканска двойка в началото на четиридесетте си години. Тя беше облечена в стилно избеляла дънкова риза и светлосини бермуди, каквито носеше и той.

Следваща беше задължителната млада и красива русокоса двойка. Куотърбекът и мажоретката от колежа.

И накрая универсалната двойка като тези от ситкомите — плешивият мъж с шкембето и устатата му съпруга, която само чака възможност да изстреля нещо остроумно.

— Аз съм Марк Стантън — представи се привлекателният чернокож мъж, когато се ръкува с мен. — Добре дошли в Ню Бърг. Това е съпругата ми Куки.

— Добре дошли в „Магазинът“ и добре дошли в семейството на „Магазинът“ — подкрепи го Куки.

— Ето това е истинско посрещане — отвърнах аз.

Не знам дали усетиха сарказъм в гласа ми (защото нямах намерение да съм саркастичен, а забавен), но израженията на лицата им не се промениха.

Научих, че Марк Стантън работи в сградата на центъра за „събиране“. (Значи така наричат работата — събиране. Щях да чувам тази дума доста често в следващите час-два.) Изглежда всички, които бяха дошли да ни помогнат, работеха в опаковането, експедирането или събирането на стоките, освен Мари. Мари „си почиваше“ след неочакваната смърт на съпруга й. Тя нямаше „притеснения от парично естество“, обясни ми сама, „защото «Магазинът» й осигурил щедра вдовишка пенсия“.

Възрастната сивокоса дама побърза да ме увери, че „преместването в Ню Бърг е най-умният ход, който някога сте предприемали. Къде другаде можете да получите подобна комбинация от хубава работа, приятни хора и още по-приятна среда? Двамата с Мартин се пенсионирахме в Тампа и в интерес на истината трудно свързвахме двата края. Имаме син в Маями, който е наркозависим.“

Тя изрече всичко това, все едно ми обясняваше, че синът й е зъболекар.

— Мартин реши да кандидатства за работа в „Магазинът“ — продължи възрастната жена. — Наеха ни, доведоха ни тук, точно както и вас, приятели, и… е, животът отново има смисъл.

Новите ни съседи се оказаха експерти по разопаковането. Мерилин Фидлър, красивата блондинка, беше донесла хартия, която постели в чекмеджетата на скрина в спалнята. (Двамата с Меган никога не се бяхме сещали да постиламе чекмеджетата си.)

— Всичко трябва да остане чисто — обясни Мерилин, докато помагаше на Меган и Линдзи да напълнят две чекмеджета с пуловери и суитшърти.

Докато всички се трудеха, Алекс ме дръпна на една страна и ме попита шепнешком:

— Баща ми, знаеш ли какво домъкна тази жена Мари?

— Много енергия — отвърнах аз.

— Не. Донесе някакви пластмасови подложки за ризи. Показа ми как да увивам тениските си около тях. Каза, че така не се мачкат и изглеждат красиво като на витрината на магазин. Това е малко зловещо, не мислиш ли?

— Не знам, приятелче. Просто ми прилича на перфекционистка.

Алекс не остана особено убеден, но видя сестра си да носи кутия с видеоигрите му и хукна след нея.

„Това е малко зловещо, не мислиш ли?“, беше казал синът ми. Не се съгласих с него, но знаех точно какво имаше предвид. Очарователна. Възхитителна. Спретната. Порядъчна. Прилежна. Защо всички тези неща правеха един човек „зловещ“?

Проклятие, казах си наум. Тези хора са просто едни добри съседи.

А аз и синът ми бяхме двама типични цинични нюйоркчани, толкова изтощени от всичко, че не можехме да се насладим на простия живот.