Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (17)

15

В разпределителния център на „Магазинът“ иззвъня звънец и на таблета ни се появи съобщение:

Успехът на „Магазинът“ зависи от разпалването на интереса и предразположението на консуматорите, на които служим. Понякога нашите приятели, клиентите, са толкова доволни от ниските цени и бързата и лесна доставка на закупените стоки, че изцяло биват погълнати от тях. Когато това се случи, нашите приятели консуматори се нуждаят от помощта и насоките на своите приятели от „Магазинът“.

Днес екипът на Мег и Джейк — вие двамата — ще ни представлява, докато се опитваме да ги откъснем от обсесията им към продуктите, които използват. С други думи, трябва да ги изкараме от къщите им и да ги накараме да се върнат на работа. Много от тях са в дълги отпуски.

Моля, прегледайте предварително подготвените точки, върху които да наблегнете по време на разговорите, докато стормърът ви откара до първия адрес. Успех.

Стормърът щеше да ни отведе при клиенти на „Магазинът“, които бяха толкова „погълнати“ от стоките му, че се налагаше да бъдат „извадени на повърхността и отново потопени“ след това. Целта беше да ги накараме да спрат да използват любимите си продукти от „Магазинът“ и да отидат на работа.

Първата ни спирка беше голяма къща в стил „Тюдор“. Според информацията на таблетите ни тридесетгодишната двойка, която живееше в нея, не беше напускала мястото от шестдесет и пет дни. Точно така, шестдесет и пет дни. Бяха обсебени от своята малка армия от блендери „Витамикс“.

— Човече, опитай само една сладка глътка от червеното зеле, къдравото зеле и боровинките — каза съпругът на прага на вратата и ни подаде голяма чаша с много противна синкава течност, която приличаше на кал.

— Не, благодаря ви — отвърнах аз.

— Госпожо — предложи същата отвара на Меган той.

Не мисля, че този тип се беше бръснал през тези шестдесет и пет дни. Носеше мръсна тениска и червени шорти, покрити с петна в същия цвят като сока, който държеше.

— Ние сме двама от приятелите ви от „Магазинът“ — заяви Меган.

— Наистина сте такива. — Разнесе се друг глас, женски глас.

След малко видяхме и жената. Със сигурност тежеше повече от сто и десет килограма.

— Приятелите ни от „Магазинът“ ни продадоха тези машини „Витамикс“, които не знам как точно се наричат — миксери ли, блендери ли, — но ни промениха живота.

Жената също държеше голяма чаша с течност, която нарече шоколадова йогурт амброзия.

— Прекрасна е на вкус и те пази от болести — обясни тя.

Взех чашата. Отпих от нея. Напитката наистина беше изключително вкусна. Също така беше изключително сладка и гъста. Можех да се обзаложа, че тази дама беше изпила десетки литри от това смути през изминалите шестдесет и пет дни.

Двамата с Меган се опитахме да ги запознаем с ползите от „връщането им при колегите им от «Магазинът». Каква беше реакцията им? Поканиха ни в кухнята да ни покажат «семейството» си.

То се състоеше от пет различни «Витамикс» машинки: две от серията «КИА Профешънъл», две от «Профешънъл 500» и една от «G 780».

— G-серията е следващо поколение — прошепна заговорнически съпругата.

Двамата съпрузи описаха живота си — ако това тяхното можеше да се нарече живот.

Съпругът поръчваше суровините за соковете си — независимо дали праз, портокали или авокадо — от «Магазинът». Съпругата поръчваше йогурта и шоколадите си от «Магазинът».

Съпругът го каза най-точно: «Магазинът» прави всичко толкова лесно, че не ти се налага да напускаш къщата си никога“. Млъкна за миг и добави: „Е, понякога го правиш, но само веднъж. Играх на «Покемон»“. После се засмя.

Продължиха да ни описват живота си. Тази двойка си беше купила пакета на „Магазинът“ за филми, телевизия и спортни предавания. „Магазинът“ изпълняваше медицинските им рецепти („Имам диабет, затова трябва да ми бият метформин“, обясни съпругата). „Магазинът“ им беше продал хладилник „Термадор“ на „много разумна цена“, в който да държат изобилието си от смутита. Дроновете доставяха храната им.

— Нямате ли нужда от компания, от човешки контакт, от приятелите си? — попита Меган.

— Кой има нужда от тях, когато разполага с това? — отговори съпругата.

Тръгнахме си.

Следващата ни спирка се намираше само през две къщи от витаминозната ни двойка.

Вратата не беше заключена. Влязохме в огромно антре с огледала, облаци гореща пара и аромат на евкалипт и ментол. Около нас се носеше екзотична музика от клавесин, пиано и водопади.

Появи се някаква жена, вероятно на около петдесет години, облечена в дълъг бял халат. Русата й коса беше мокра и сресана назад. Тя ни попита любезно дали може да ни помогне с нещо.

Преди да успея да отговоря, Меган изстреля:

— Уха. Имате си нещо подобно на луксозно спа тук.

Блонди отвърна:

— Ние смятаме, че е луксозно спа.

Петдесетгодишната ни домакиня беше подкрепена от своя по-млада версия — тридесетинагодишна руса жена, която също беше в бял халат. Сигурно бяха майка и дъщеря.

— Обзалагам се, че сте от „Магазинът“, нали? — попита по-младата от двете.

Отговорихме, че наистина сме.

— Няма да стане — заяви по-възрастната жена. — Вие не сте първите. Вече изпратиха мнозина. Поне десетима различни представители през последните шест месеца. Понякога двойки, най-често жени. Проблемът е, че когато видят какво сме направили тук, те също не искат да си ходят. Машините за масаж, сауните, дори тримата помощници… наричаме ги „момчетата“. Взехме всичко от „Магазинът“, а сега „Магазинът“ ни казва, че трябва да се върнем на работа. Е, защо да го правим? Бездруго продължават да ни плащат отпуската. А и защо да изоставяме всичко това?

Обясних им, че ще е много приятно да се завърнеш към един живот, изпълнен с предизвикателства и хора, шеги и забави.

Изсмяха ми се. Сметнаха ме за луд.

— Имаме пречистватели на въздуха, солариум, всичко, от което имаме нужда — заяви по-младата жена.

След това ни отведоха на кратка обиколка около магическото им, мистериозно спа, което беше… ами, истинско спа. Една русокоса жена беше масажирана от добре сложен възрастен мъж. Дебел и космат тип седеше в сухата сауна. Много стара жена — в парната сауна.

— Този бизнес законен ли е? — попитах аз.

— О, не — отвърна по-възрастната жена. — Всички тук са ни приятели и семейство.

Нов неуспех. Тръгнахме си от спато.

— Чувствам се като Свидетел на Йехова — каза Меган.

— Какво искаш да кажеш?

— Ходим от врата на врата, но не можем да привлечем никого към вярата.

Върнахме се в стормъра, където я целунах.

— Тупа-лупа — казах аз.

— Не — възпротиви се съпругата ми. — Правилният израз е…

Тя млъкна за момент и после почти в унисон казахме:

— Без тревоги.