Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (20)

18

Качихме се в колата след изпита. Вратите се заключиха. Коланите бяха сложени. Приличахме на хор, който гореше да изригне с един и същ въпрос: „Какво мислите?“.

Всички го избълвахме почти по едно и също време и всички, освен Линдзи се втурнахме да отговаряме. Дъщеря ми заяви, че се страхува прекалено много от камери и подслушвателни устройства, които може да са поставени в колата, и че не е безопасно да водим подобен разговор тук. Що се отнасяше до останалите от нас, нямахме търпение да споделим мислите си за интервюто. Да върви по дяволите наблюдението.

— Беше едновременно по-добре и по-зле, отколкото си го представях. Не мисля, че трябваше да бъде проведено като група. Що за хлапе би искало да отговаря на подобни трудни въпроси за родителите си, когато самите те са в стаята?

— Мисля, че всичко беше много зловещо — запозна ни с мнението си Алекс. — Джъстин беше зловещ. Стаята беше зловеща. А въпросите бяха глупави. Какво значение има дали искаш да свириш на тромпет, да играеш бейзбол, или да си мечтаеш да си по-висок? Имам предвид, че всичко това е, за да се уверят, че искаме да сме част от това глупаво място.

Бях съгласен с всичките им забележки. И им го споделих. Наистина беше зловещо и унизително… и изтощително. Няколко часа, изпълнени с въпроси за миналото, настоящето и бъдещето. След това добавих един безполезен коментар:

— Е, поне свърши. — Разбира се, бях наясно, че това е чиста лъжа и семейството ми също беше наясно.

В този момент Линдзи реши да се намеси.

— Наистина ли свърши, татко? Няма ли глупостите просто да продължат? И безсмислиците? Махнахме камерите и те ги сложиха отново. Знаят, че имаш алергия от ядки. Знаят каква паста за зъби използваме. Знаят… — Дъщеря ми стисна силно очи, но това не попречи на сълзите й да потекат.

— Стига, миличка — опита се да я успокои Меган, откопча колана си и се пресегна към задната седалка. Хвана ръката на дъщеря ни и я стисна.

— Виж, веднъж майка ти и аз да… — Бях рязко прекъснат от пискливия и силен глас на Алекс.

— Като се заговорихме за книги: майка му стара! Ще погледнете ли?

Отбих и настъпих спирачките. Вляво от нас беше градската библиотека, която двамата с Меган посетихме преди няколко дни. Само че имаше нещо много различно в нея: беше затворена.

Прозорците бяха закрити от забити в тях дъски. Няколко дебели вериги и тежки катинари пречеха на евентуалните посетители да влязат. На стълбовете за знамена нямаше знамена. Дори ливадата отпред изглеждаше изсъхнала и имаше крещяща нужда от напояване.

— Какво става? — учуди се Меган.

— Не знам — отговорих. — Но каквото и да е… определено не е хубаво.

Всички просто гледахме няколко секунди, след което се обърнах към тримата членове на семейството ми.

— Излизайте от колата. Хайде. Веднага — заповядах аз.

Изглеждаха изплашени, но се движеха бързо. След няколко секунди вече стояхме на напукания тротоар пред малката изоставена сграда.

— Да не смяташ, че в колата има бомба, татко? — попита Алекс.

— Не, но съм сигурен, че има някакво скрито подслушвателно устройство.

Лицата на всички бяха изключително тревожни.

— Слушайте ме. Слушайте ме много внимателно. Този град не е някаква игра или лоша шега. Това място е адски плашещо. От сега нататък… наистина не знам какво друго да кажа… от сега нататък всички трябва да сме много, много внимателни.

Алекс се опитваше да възпре напиращите от очите му сълзи.

Меган придърпа децата към себе си.

— Съжалявам, татко — каза Линдзи, — но съм много изплашена.

— Ставаме трима, миличка — отвърна съпругата ми.

— Не — поправих я аз, — ставаме четирима.