Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (5)

3

— Небраска! Това е лудост! — изкрещя Чък Маккърди. — Вие двамата ще се местите в шибаната Небраска?

Меган се намеси и отговори на въпроса с обичайното за нея търпение.

— Там си намерихме работа. Затова заминаваме. — Гласът й беше нежен като коприна.

— Какъв беше прякорът на Небраска? Щата на корнхъскъра? — попита Санди.

— Щата на корнхъскърите^[3] — поправих я аз.

— Давайте, корнхъскъри! — провикна се някой.

Подигравката бързо беше подета.

— Давайте, корнхъскъри! Давайте, корнхъскъри!

— Чакайте малко — прекъснах ги аз. — Има още време до годишната конвенция на задниците.

Меган се усмихна и изнесе кратка реч. Тя обясни, че не е тайна в нашата социална група, че последният ни опит в публицистиката беше отхвърлен „не само от доверени приятели, които няма да бъдат споменати“ — в този момент Ан Гутман шеговито скри лицето си зад салфетката — „но и… направо няма да повярвате на това унижение… от «Магазинът»“.

— След като стана ясно, че „Корените на рапа“ няма бъдеще, двамата с Джейкъб — да не споменавам и децата ни — нямахме абсолютно никаква перспектива пред себе си. Чувствахме се като обречени. Но точно когато всичко изглеждаше безнадеждно, о, чудо, „Магазинът“ се свърза с нас.

Замълчахме. Само за миг, но достатъчно дълго, за да рискуваме провала на историята си. Каква ти история, истинска измишльотина. Доста украсена версия на онова, което се случи в действителност.

Точно в този момент двамата с Меган бяхме на път да кажем на най-близките си приятели една много голяма лъжа. И макар да я бяхме репетирали доста усърдно, стомахът ми се въртеше и имах киселини, а ръцете на съпругата ми трепереха. Бяхме стигнали момент обаче, от който нямаше връщане назад, куршумът беше изстрелян. Трябваше да говорим. Меган сама се зае с тази сложна задача.

— Случилото се е малко шантаво. Смятахме, че всичко е приключило между нас и „Магазинът“. Алекс и Линдзи дори започнаха да се шегуват, че сме толкова бедни, че скоро трябва да избират при кои роднини да отидат да живеят.

— Никой не иска да ходи да живее при родителите на Меган — прекъснах я аз.

Съпругата ми ме удари нежно. (Това си беше чиста импровизация.)

— Както и да е, обадиха ни се от „Човешки ресурси“ на „Магазинът“ и ни… предложиха… работа.

— Каква? — учуди се Чък. — Писане на реклами и каталози?

— Е, това е лошата част — отвърнах аз. — Предложените служби не са кой знае какво. Ще работим в центъра за обработка на поръчките. Сещате се, ще приемаме поръчки и ще ги изпращаме на хората. Но… — млъкнах за миг. Бях се оплел.

Меган нямаше намерение да оставя това изречение недовършено.

— Но — подхвана тя — тъй като „Магазинът“ е толкова голям и постоянно се разраства, ще имаме възможност за повишение и по-добро заплащане след третия месец. Само три месеца.

— Това е всичко — завърших аз с надеждата, че увереността в гласа ми ще убеди приятелите ни.

Добре, бяха изненадани. Много изненадани. И, да, продължаваха да изричат по някоя и друга фермерска, републиканска или корнхъскърска шега, но когато ги огледах, веднага разбрах, че ни вярват. Някой спомена, че това парти е, за да се сбогуваме. Друг предложи да си направим екскурзия до Небраска. Да, изглежда всички ни повярваха.

Е, почти всички.

Погледнах през прозореца и видях летящия отвън дрон. Той записваше всичко, което се случваше на масата.

Забелязах също така, че Ан Гутман гледа право в мен. С нея бяхме добри приятели, стари приятели. На устните й трептеше вяла усмивка. Определено не вярваше на нито една дума от историята ни.