Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (50)

48

Хвърлих раницата си и стек безалкохолно на пътническата седалка. С всички камери по дърветата и светофарите нямаше как да карам като луд, но да речем, че не се съобразих изцяло с ограниченията на скоростта.

Накъде се бях насочил ли? Към всяко място, което беше „където и да е, само не тук“. Исках да се махна от това абсурдно семейство и този абсурден град. Някъде дълбоко в душата си се надявах да избягам и от себе си — от прекалено тежките страх и параноя.

Бързо стигнах до магистрала 80, която свързваше Калифорния с Ню Джърси. Нямах представа накъде да поема — на запад или на изток. Една мисъл ми мина през главата: Хей, какво ще кажеш за ски инструкторката, която тренира децата ти преди две години във Вейл? Двамата с Ейми се бяхме сприятелили; Меган смяташе, че сме се сприятелили прекалено много, което, само за ваша информация, въобще не беше така. Можех да й се обадя. Щеше да си спомни за мен. Бързо се опомних и осъзнах, че въобще няма да се сети кой съм.

Бете и Бъд очевидно не бяха опция. Почувствах се жалък, когато осъзнах, че нямам никакви близки приятели западно от Мисисипи, затова се насочих на изток по магистрала I-80. Там поне имах приятел от университета, който живееше в някакво предградие на Чикаго, а и бях сигурен, че братовчед ми, лекарят, все още беше жител на Сейнт Луис.

Магистралата беше изненадващо натоварена в този ранен час, малко след пет. Предположенията ми се въртяха около камиони, които карат прасета и крави до кланиците, цистерни, пълни с царевично олио, което си беше запазена марка на Небраска, и амбициозни юпита, които се бяха насочили към кабинките си във владенията на „Магазинът“.

Колкото по-надалеч отивах, толкова по-добре се чувствах. Колкото по-добре се чувствах, толкова по-уверен бях, че книгата ми, „Истината“, ще бъде истински успех. Времето е точното, мислех си аз и ударих с юмруци волана, когато стигнах покрайнините на Линкълн.

В седем сутринта бях на път да прекося междущатската граница в Айова. В този момент получих нещо, което скромно можеше да се нарече „мозъчна буря“ — трябваше да се обадя на Ан Гутман, редакторката ми в „Райтърс Плейс“. Да, определено ме беше прецакала, като отхвърли музикалната ни книга, но знаех, че Ан вярва в мен. Също така бях сигурен, че ще осъзнае колко горещ е ръкописът ми.

Да. Истината. Думичката, която пронизваше като шило всяко съзнание. Тя беше силна като романа „1984“ на Джордж Оруел — това експозе на културния кошмар.

„Истината“ щеше да удари точно в десетката.