Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (14)

12

В тази съботна вечер, след като един дрон ни достави вкусна вечеря от телешко пармиджана, салата с рукола и пица „Маргарита“ от „Пица Магазин“ (бързо свиквахме на различните удобства, които осигуряваше светът на „Магазинът“), двамата с Меган се оттеглихме в „кабинета“ си на тавана — малко пространство, на което смятахме да напишем нашата книга.

Хората ни казваха, че сухата жега на Средния запад ще е истинско облекчение след влажната жега на Манхатън. Излъгаха ни. Таванът ни беше изпепеляващ. Климатичната ни система не можеше да стигне чак дотук, а вентилаторът, с който разполагахме, само издухваше бележките и листовете за принтера.

Избрахме тавана, защото имаше вероятност да сме пропуснали някоя камера в другите стаи. Да, вероятно и тук имаше скрити устройства (не бяхме чак толкова наивни), но след като махнахме две такива от дървените греди на покрива, можехме да очакваме някакво усамотение.

Но кой можеше да бъде сигурен с тези хора?

Крушката висеше над малката сгъваема маса, която ни служеше за бюро. Жегата беше толкова непоносима, че се бяхме съблекли по бельо. Ледът се топеше в айскафетата ни.

По-голямата част от къщата приличаше на построена миналата седмица, но таванът изглеждаше като двестагодишен — на повечето от гредите и скърцащите дъски имаше паяжини и изпражнения на гризачи, а тежката жега на моменти необяснимо беше разкъсвана от много хладен полъх.

По-обезпокоителен от всичко обаче беше въпросът на Меган, който ми зададе, преди да напишем и дума от книгата си.

— Как се случи това, Джейкъб? Как се озовахме полуголи в този горещ таван в Небраска, в който пишем книга за някаква ненормална компания?

Въпросът й беше много хубав и трябва да призная, че не ми беше чужд. За съжаление, нямах абсолютно никаква представа как да отговоря.

— Може би просто ни е писано да напишем тази книга — отвърнах аз.

— Не искам да съм цинична, захарче, но отговорът ти е много странен… искаш да кажеш, че Бог желае да напишем тази книга?

— Не Бог — отвърнах аз. — Не знам. Може би съдбата.

— „Съдба“ е другото име на „Бог“.

— Вероятно си права — съгласих се аз. — Но имам чувството, че всичко ни води към това — отхвърлянето на рап книгата, запознаването ни с „Магазинът“, нуждата ни от работата и парите. Като че ли сме се записали в армията, за да водим свещена война.

— Нещо такова — отвърна Меган. Двамата бяхме изплашени, това беше повече от очевидно. — Ако ни хванат, ще ни… е, дори не мога да си представя какво могат да ни причинят.

— Тупа-лупа — предположих аз.

— Най-вероятно — съгласи се съпругата ми. Без да ми се усмихне. Да, определено бяхме изплашени. — Защо просто не се захващаме за работа?

Това и направихме. Двамата с Меган използвахме една и съща система, когато седнехме да творим публицистика. Записвахме всичко, абсолютно всеки факт, мнение или цитат от интервю върху листчета. Пишехме и ги подреждахме, пишехме и отново ги преподреждахме, редяхме ги на купчинки по теми. В крайна сметка разполагахме с хиляди листчета, внимателно подредени и съхранявани в стотици пластмасови кутийки (които, разбира се, купихме от секцията за канцеларски материали на „Магазинът“).

Също като повечето хора на нашата възраст живеехме предимно на лаптопите си, но в случая нямаше как да пишем книгата си на компютър. Затова постоянно преглеждахме кутийките и пренареждахме листчетата, когато се появеше някаква нова информация.

О, все още продължавахме да използваме интернет, и то много.

Интересувате се от индианското име на Ню Бърг, Небраска? Отидете в Гугъл. (Името между другото е англицизирана форма на ном-ба, думата на племето куапау за голяма нужда.)

Чудите се дали купувачите смятат, че има някаква разлика между купените онлайн и от истинските магазини стоки? Здрасти, Гугъл. (Оказва се, че на повечето хора не им пука.)

Тази вечер обаче бяхме във владенията на листчетата. Посветихме няколко от тях на библиотекарката Деб и съпруга й, който бил „прехвърлен“. Имаше около десет листчета за мъжа, който излезе от „Пица Магазин“. Имаше за „Брик стрийт“ и „Мортар стрийт“. Претърсването за камерите. Съседите, които дойдоха да помогнат. Ченгето и неговото „любезно“ предупреждение. И така нататък, и така нататък.

Нашите моливи номер 2^[8] стържеха върху хартията, прекъсвани единствено от полъха на неочакваното ледено течение.

Горе-долу по едно и също време ни заболяха раменете. Извихме гърбове и протегнахме ръце.

— Кога ни доставиха онази кутия ей там? — попита Меган.

Огледах се. Съпругата ми сочеше към кашон, на който пишеше „МАГАЗИНЪТ КАНЦЕЛАРСКИ МАТЕРИАЛИ ЗА ДОМАШНИЯ ОФИС“.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Поръчвала ли си нещо?

— Не. Не съм поръчвала нищо, откакто дойдохме в Ню Бърг.

Отидохме при кутията. Беше оставена под една от гредите на покрива. Отворихме я съвсем лесно и погледнахме вътре: два пакета моливи номер 2, увити в целофан, петнадесет пакета листчета с различни размери и цветове, малка картонена кутийка с десет химикала и — най-странното от всичко — два дебели бележника. На единия пишеше „ОТ БЮРОТО НА МЕГАН БРЕНДАЙС“. Другият беше идентичен на първия, освен че беше с моето име, изписано върху него.

— Сигурен ли си, че ти не си ги поръчал? — попита Меган. — Господи, имам предвид, че това са точно онези неща, които използваме.

— Аха, като фъстъченото масло и зърнената закуска, с които са ни заредили. — Двамата просто не искахме да говорим по темата.

Часът беше почти 2:00. Време беше да приключваме за тази вечер.

— Някак си се чувствам десет пъти по-будна, отколкото когато започнахме — съобщи съпругата ми.

— Добре. Нека не хабим полезна енергия — предложих аз. — Отвори сайта на „Магазинът“.

Меган ме изгледа с учуден поглед, който направо крещеше „Какво си намислил?“, но отвори сайта и на екрана се появи добре познатото:

Добре дошли в „Магазинът“

Тук има всичко, от което се нуждаете в живота.

Взех лаптопа от ръцете й и тя застана над рамото ми, за да види какво набирам.

Отидох на раздел „Магазинът за книги“. Точно така „Магазинът“ започна своя търговски поход в цял свят именно чрез продажбата на книги. Успя да събере най-голямата колекция от книги в света, която беше по-голяма дори от библиотеката на Конгреса. Класики, бестселъри, учебници, детски книжки, порно — всичко, което можеше да се постави между две корици.

В добавка към всички тези традиционни книги имаше един уникален раздел: „Дайте заявка каква книга искате да бъде написана“. Тази секция от уебсайта на „Магазинът“ беше пълна с предложения за книги, които все още не съществуваха — „Как да кастрирате домашния си любимец у дома“ (кълна се, че имаше такова заглавие) и „Тао в алгоритмите“ бяха само две от хиляди.

Отидох на буквата О. Точно под заглавието „Оркестрални зен съпроводи“ натиснах бутона „Заявете книга“.

Написах „Одисей: Перфектното хапче за сън“.

Последващото изречение изпълни екрана: „Ще разгледаме заявката ви възможно най-скоро. Проверявайте редовно“.

Погледнах Меган, която се заливаше от смях. Целунахме се.

Целувката ни беше изпълнена със смесица от любов, секс и страх.

— Надявам се да имат чувство за хумор — каза съпругата ми.

— Съвсем скоро ще разберем.

— Аха — съгласи се тя. — Ще проверяваме често.

— А сега ще е най-добре да си починем малко.

— Да, хайде. Премръзнах тук — оплака се Меган.

Погледнах екрана на монитора. На него пишеше: „ВРЕМЕ: 2:14 ТЕМПЕРАТУРА: 7°C“.