Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (41)

39

— Не съм чул нищо за това — каза Сам.

Тримата бяхме на път към летището в Сан Франциско. Таксиметровият шофьор още не беше затворил багажника, когато го попитах дали е чул нещо за злополуката снощи. Не беше.

— Не мога да повярвам — отвърнах аз.

Меган не се съгласи с мен — беше нежна, но непоколебима.

— Стига, Джейкъб. Беше ужасно, да, но не и чак толкова пикантно, че да си заслужи място в новините. Искам да кажа, че не беше единадесети септември — заяви тя. Направо побеснях, когато Сам се засмя на безвкусната й шега.

Машините за чекиране изплюха билетите ни и когато погледнах моя, забелязах, че пише „БЪРЗА ПРОВЕРКА“. Предположих, че всички ще минем такава, но се оказа, че само аз съм привилегирован с подобно удобство.

— Ама не си ли специален? — засмя се Сам, а аз се насочих към зоната за бърза проверка с… добре де, признавам си, със самодоволство.

— Ще се видим на гейта — казах на Меган и шефа ни.

Добрият късмет се превърна в лош точно за пет секунди.

В момента, в който показах бордната си карта на охранителя, той ме помоли да отстъпя и да го последвам до „бюрото“. Това бюро се оказа малка и евтина маса за карти, паркирана пред метална врата, на която пишеше: „ОХРАНА: СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Жена на средна възраст в униформа, която трябваше да ни напомня за полицейската, ми се усмихна и ме попита:

— За какво бяхте в Сан Франциско — по работа или на почивка, господин Брендайс?

— Хм, и двете.

— Каква работа точно? — попита тя.

— Работя за „Магазинът“. Имаше национална конференция.

Жената натисна няколко бутона на компютъра си, прегледа няколко страници и заговори:

— Не ви виждам в списъка за срещата, сър. В него присъства само Меган Брендайс…

— Това е съпругата ми — отвърнах аз. Вдигнах поглед и видях, че Сам и Меган вече бяха минали „нормалната“ проверка, а „бързата“ ме беше забавила. В този момент охранителката повика друг агент, който държеше детектор за метали.

— Ако нямате нищо против, господин Брендайс, колегата ще ви претърси електронно.

Разбира се, че имах против, но не беше време да правя сцени.

Претърсването отне по-малко от петнадесет секунди.

— Дотук добре, господин Брендайс — заяви жената. — А сега искаме да продължим претърсването на по-спокойно място. Този служител от охраната на летището ще ви отведе през тази врата в стаята за обиск.

— Какво? Шегувате ли се с мен? — изумих се аз.

— Не, сър. Никак даже. Това е нормална процедура — за ваша безопасност и за безопасността на останалите. Моля, минете през тази врата зад мен — нареди жената.

— Защо да го правя?

— Такава е процедурата, сър. Ако желаете да се качите на самолета си, моля да ни сътрудничите.

— Защо да го правя? — попитах отново.

— Сър, моля ви — настоя жената. През това време другият охранител вече беше отворил вратата. Преди да мина през нея, погледнах към мястото, на което допреди малко се намираха Меган и Сам. След няколко секунди ги намерих. Сам говореше по мобилния си телефон, а Меган по своя.

Охранителят, който държеше вратата отворена, започна да се изнервя.

— Започвам да губя търпение, сър. Моля ви, елате с мен.