Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (47)

45

— Разкарайте се от имота ми, дяволите да ви вземат — изкрещях аз.

— Брендайс, тук сме като представители на града и щата — заяви единият от двамата мъже, които чукаха на вратата.

— Казах да се разкарате от имота ми.

Беше неделя, три часът следобед. Навън, както и у дома, беше студено и облачно — семейството ми почти не ми говореше.

— Брендайс, пусни ни вътре или ще се наложи да използваме сила — настоя същият тип.

Двамата мъже бяха облечени в евтини сиви костюми. Единият беше висок, бял и рус. Другият беше висок, черен и плешив. Двамата бяха дразнещо красиви. Също така и обезпокоително големи. Осъзнах, че никой от тях не е от Ню Бърг, защото не се усмихваха.

— Пусни ги Джейкъб — нареди Меган. — Защо винаги се противопоставяш и създаваш проблеми?

Поех си дълбоко въздух и отключих вратата. В момента, в който свърших работата и вратата вече беше отворена, русият провря ръка през нея и ме блъсна грубо. Паднах на пода. Плешивият носеше голям чук, който използва, за да счупи дръжката на вратата. Стори го с един бърз и силен удар. Така щеше да остане отключена.

— За какво е всичко то… — попитах аз, но веднага бях прекъснат от плешивия.

— Джейкъб Брендайс, сър? — отвърна на въпроса с въпрос той, точно както би постъпил един армейски сержант. Опитвах се да стана от пода.

— Питам ви за какво е всичко то… — отново не успях да си довърша изречението. Този път ме прекъсна русият:

— Отговорете, сър. Вие ли сте Джейкъб Брендайс? — Този беше още по-враждебно настроен.

— Вижте… — опитах за пореден път.

— Джейкъб Брендайс? Отговорете, сър. Отговорете веднага!

Меган реши да стори това вместо мен.

— Да. Той е Джейкъб Брендайс. — Гласът й беше хладен и конкретен.

Плешивият нареди:

— Дайте ни компютъра си.

— Не — отвърнах аз.

— Дайте ни компютъра си, Брендайс.

— Може би не ме чухте.

Русият:

— Дайте ни компютъра си, Брендайс.

Отговорих им като някакво малко дете:

— Не можете да ме накарате да ви го дам. — Бях изнервен и се чувствах като хленчещо шестгодишно пред семейството си.

— Компютърът му е на тавана — сподели Линдзи. Също като този на майка й, гласът на дъщеря ми беше спокоен, но неумолим.

— Не можете да идвате в къщата ми по този начин и да искате да ви давам нещата си.

— Разбира се, че могат, Джейкъб — отвърна Меган.

Русият ме сграбчи за ръката, отмести ме от стълбището и ме блъсна на пода на коридора. Плешивият заизкачва стъпалата, като вземаше по три наведнъж. Другият беше точно зад него. Изправих се и тръгнах след тях.

— Спрете баща си! — провикна се Меган.

За мое голямо изумление Алекс се опита да ме събори отново. Побягнах по стълбите и се озовах в кабинета си. Единият от нарушителите проследяваше захранващия кабел до затворения ми лаптоп. Другият събираше всяко парченце с информация — листчета, разпечатки, записки — от бюрото ми. Забелязах, че никой от двама им не беше посегнал към компютъра на съпругата ми.