Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (39)

37

— Хей, семейство Брендайс! Тук сме!

Този весел и гръмък глас принадлежеше на жена.

— Погледнете вдясно. Тук сме — провикна се някакъв мъж.

Меган изведнъж заговори като учудено малко момиченце:

— О, боже! Това са Бете и Бъд!

О, боже! Това наистина са Бете и Бъд. Приятелите ни изглеждаха малко по-млади, малко по-слаби, малко по-… е, малко „по-студени“, отколкото бяха в Ню Бърг.

Последваха прегръдки, последваха целувки. Направихме и онова, което правеха хората, след като прегърнат някой близък — отдръпнахме се леко назад и ги огледахме от глава до пети. Бете, Бъд и аз седнахме на дивана, а Меган на големия фотьойл.

— Изглеждате зашеметяващо — похвалих приятелите ни. Наистина беше така. Имах чувството, че ги е нямало шест месеца в Ню Бърг, а като че ли се бяха подмладили с десетина години.

— Наистина изглеждате зашеметяващо — потвърди съпругата ми. Тъй като тя беше мозъкът на нашия екип, добави: — Искам да кажа, че винаги сте изглеждали чудесно, но не мога да отбележа, че и двамата сте отслабнали, а прическата на Бете е trés шикозна и… не знам… целите сте променени. Кожата ви изглежда по-свежа. Дрехите ви са „Ралф Лорън“.

Най-накрая комплиментите на Меган се изчерпаха и тя млъкна, но продължи да се усмихва. Сега беше перфектният момент, в който Бете и Бъд да ни кажат, че ние също изглеждаме зашеметяващо.

— Меган е красива както винаги — каза Бете.

— Така е. Изглежда дори по-млада от последния път, в който се видяхме — потвърди Бъд.

Аха — помислих си. — Продължавайте, приятели. Кажете ми колко добре изглеждам и аз.

Вместо това Бъд се усмихна и каза:

— Ти, от друга страна, Джейкъб, изглеждаш преуморен от работа. Прекалено много ли ти дават? — Приятелят ми се ухили.

— Не. Не че няма работа, но не е прекалено тежка — отговорих аз.

— Също така е отслабнал с около пет килограма от последния път, в който го видяхте — добави Меган. — Без да иска да го прави.

— Моля? Вие тримата да не сте се обединили срещу мен? Може би ми трябва малко грим.

Засмях се, но никой не ме подкрепи. Ядосах се, но никой не ми обърна внимание.

— Слушай, Джейкъб — започна Бете, — не искам да ти се меся в живота, но да си прекалено слаб е също толкова лошо, колкото да си прекалено дебел.

Меган каза „Амин“. Погледнах я с моя „какво, по дяволите, става тук“ поглед. Тя ми се усмихна и ми отговори:

— За твое добро е.

Когато някой кажеше, че нещо е за твое добро, обикновено не беше. Най-много ме нарани фактът, че съпругата ми веднага се присъедини към бандата „да направим Джейкъб на пихтия“.

За щастие, се появи един сервитьор, който да вземе поръчката ни (на електронен таблет, разбира се; май бях последният човек в Америка, който все още използваше добрия стар молив).

Съпругата ми си поръча водка с тоник. Бете пожела диетична кола. Бъд си взе сода („И да не вземеш да сложиш лимон в нея!“). Аз си поръчах „Чивас“ с лед.

— Вие да не сте отказали алкохола? — попитах аз.

— Не точно — отвърна Бете. — Просто се опитваме да пием по-малко. Това винаги е от полза.

Зачудих се на последните й думи, че това било от полза.

Меган обясни на приятелите ни, че сме се опитали да ги намерим, когато сме пристигнали в Сан Франциско.

— Не дойдохме веднага тук, след като ни прехвърлиха — обясни Бете. — Първо ни изпратиха в Сан Диего.

— Сан Хосе — поправи я Бъд.

— Ох, всички тези светци — обърка се съпругата му. — Клара, Моника, Анита, Диего, Клементе. През половината време не мога да си спомня къде съм.

— Кажете ни — подкани ги Меган — какво търсите тук? Изпарихте се от Ню Бърг за една вечер.

— Честно казано, наистина си тръгнахме много бързо — обясни Бете. — Някакъв шеф от „Магазинът“ се обади и ни каза, че са изпратили кола, която да ни откара до летището, където ни очаквал частен самолет, който да ни отведе в… — тя се подвоуми за момент — … Сан Хосе. Сега живеем и работим там. Само на час оттук. Аз съм назначена в центъра за обработка на поръчките в Сан Матео… Ето на, поредният светец.

Бете и Бъд се спогледаха с грейнали погледи и широки усмивки. В интерес на истината не бяха спрели да се усмихват от момента, в който ги зърнахме.

Трябваше да сменя темата. Опитах се, но не успях.

— Вижте, ние сме ви приятели. Вие бяхте най-големите ни дружки в Ню Бърг. Кажете ни какво стана — приканих ги аз може би малко по-настоятелно от необходимото.

— Стана точно това, Джейкъб, което ви казахме — отвърна Бъд. Усмивката се беше изпарила от лицето му. — Обадиха се. Казаха ни, че искат да се приготвим. Самолетът ни чакаше. Така че се приготвихме. И ни прехвърлиха.

Започвах да ставам много нетърпелив. Гласът ми загърмя.

— Кои, по дяволите, са „те“? Кои са тези „те“, които са се обадили? И защо е трябвало да се изнесете за една вечер, веднага? Какво точно означава да те прехвърлят? Отговорете ми. Кажете ми. Вие двамата просто се изпарихте. Това не е нормално! Не е естествено!

— Успокой се, Джейкъб — нареди ми Меган.

— На нас ни се стори напълно естествено — отвърна Бете.

— Не е! — изкрещях аз. — Не е напълно естествено да те отведат на ново място по средата на нощта. Нещата не се случват по този начин в нашия свят.

Последва дълго мълчание. Отпих голяма глътка от уискито си. Бъд първи наруши тишината:

— Точно така се случват нещата в този свят. И ако поради някаква причина това не ти се струва естествено, няма проблем. За нас обаче е точно такова.

На масата за кафе пред нас започна да свети бутонът за нова поръчка. Никой от нас не му обърна внимание и след малко спря.

Бете се опита да смекчи положението. Сладкият й меден глас се намеси в разговора, сякаш нищо неприятно или лошо не беше казано до момента.

— Точно така се осъществява едно прехвърляне — обясни тя. — Частен самолет и хоп-хоп-хоп, вече сме в Сан Хосе.

— Само за няколко часа? — учуди се Меган. — Това е невероятно.

— Всъщност е малко зловещо — казах аз. Съпругата ми се протегна и потупа нежно ръката ми. Бях се превърнал в експерт по казването на неправилните неща. Меган пък от своя страна се беше превърнала в експерт по спасяването ми.

— Не смятам, че е зловещо — заяви тя. — Мисля, че е доста готино.

— Полетът беше много луксозен. Разполагаше само с шест места, имаше кухня, бар… — започна да се обяснява Бъд.

— Успокой се, скъпи — прекъсна го Бете с усмивка. — Сигурна съм, че семейство Брендайс също са се качвали на частен самолет.

— Няма как да не отбележа, че грешиш — отвърнах аз. Бете и Бъд се разсмяха много силно, сякаш им бях казал, че Джоан Ривърс^[12] ми е оставила това изречение в завещанието си.

Смехът секна, но приятелите ни така и не спряха да се усмихват. Гневът и цинизмът, които изпитваха към „Магазинът“, се бяха изпарили изцяло. Стояха тук пред нас в яките си дрешки и с усмихнатите си личица, щастливи от работата и живота си.

Довършихме питиетата си.

Попитах ги как са разбрали, че двамата с Меган сме в Сан Франциско.

Бъд отговори някак си между другото:

— О, сещате се как всички в „Магазинът“ знаят какво се случва с останалите.

— Точно това му е хубавото — обади се Меган.

— Да. Много е хубаво — вметнах аз.

Мисля, че Бете и Бъд не успяха да усетят сарказма в гласа ми.

Поговорихме известно време за децата ни, новата им къща, новата прическа на Бете. След това си взехме „довиждане“.

Всички станахме на крака и си казахме колко е било хубаво да се видим отново. Почувствахме се като едно време. Бете и Меган се прегърнаха. Бъд прегърна Меган. В следващия момент, точно преди всеки от нас да тръгне по пътя си, приятелят ми се обърна и малко неочаквано също ме прегърна.

— Не забравяй — прошепна в ухото ми той. — Никога не можеш да си сигурен дали можеш да ни се довериш.