Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (37)

35

Нямах време да се ядосвам за топлата прегръдка на Сам.

Не. Имах нещо много по-голямо, за което да се гневя: двамата с Меган бяхме повикани на „задълбочено интервю и анализ“ в централата на „Магазинът“.

— Не е кой знае какво — обясни ни Сам. — Просто знаят, че Меган е тук и, естествено, веднага са разбрали, че си дошъл и ти, Джейкъб. Така че това се е сторило чудесна възможност на главната комисия по интервютата.

— Но те ни зададоха всеки възможен въпрос на света, когато ни интервюираха в Ню Бърг — отбеляза Меган. — Всеки ли е подложен на такова интервю? Или само онези от нас, които излизат малко от контрол?

— Не всеки има честта. Няма някакъв модел за това кой ще бъде повикан. На случаен принцип е — обясни Сам. — Вижте, интервюто е само около час, всички са много мили и го правят само за да имат нещо на хартия…

— Предполагам, че не можем да откажем да отидем, нали? — попитах аз.

Строгият и гаден глас на „истинския“ Сам Рийд се завърна:

— Не бих ви препоръчал да го правите.

Същия следобед двамата с Меган се озовахме в много голяма и много семпла конферентна зала, в която нямаше нищо друго, освен четири удобни кожени фотьойла и малка стъклена масичка за кафе, на която имаше сива каничка с кафе, друга с чай и четири бутилки минерална вода.

Интервюиращите ни бяха мъж и жена. Като всички други служители на „Магазинът“ и те бяха изключително любезни и приятелски настроени, но не ни казаха имената си, когато се ръкувахме. Приличаха на хора в средата на двадесетте си години. На току-що завършили студенти. Явно с Меган бяхме толкова незначителни в големия план на „Магазинът“, че ни използваха за тренировка на тези „хлапета“.

— Да започваме — каза жената. — Още от самото начало искам да отбележа, че първите няколко въпроса могат да ви се сторят малко… нека ги наречем очевидни или нелепи. — След това предупреждение зачете от лаптопа си: — Моля, изберете от коя група най-много искате да сте част: А) църквата на сциентологията, Б) ку-клукс-клан и В) „Магазинът“.

— Преди да се опитаме да отговорим, искам да кажа, че бяхте права — казах аз. — Въпросите наистина са… нека ги наречем очевидни и нелепи.

— Е — отвърна младият мъж, — чакайте да чуете следващия. — След което зачете от своя лаптоп.

— От всички прекрасни храни, налични в различните супермаркети в Ню Бърг, коя е любимата на семейството ви?

Не е необходимо човек да има образование по психология, за да осъзнае, че целият този „нелеп“ разговор имаше за цел да обезоръжи двама ни с Меган и да превърне всички ни в стари приятели. Последваха няколко минути, в които всички се усмихвахме.

След малко обаче естеството на въпросите се промени.

— Писател като теб, Джейкъб, едва ли е доволен от това да събира стоки в центъра за обработка на поръчките. Сигурно пишеш в свободното си време.

Едва изрекъл йезуитския си, уклончив отговор и жената изстреля своя въпрос:

— Върху какъв проект работиш сега, Джейкъб? Нещо лично? Нещо автобиографично? Нещо за твоя работодател? Можеш да бъдеш честен с нас.

Аха. Да бе. Ей сега. Бих си отрязал ръцете от китките, вместо да кажа истината.

— Пиша, но не е нищо важно, нищо смислено все още. Един вид автобиография. Ще ви уведомя, когато напредна повече.

С неизменната си усмивка на лице младата жена заяви:

— Сигурна съм, че ще го направиш. Наистина ще е чудесно.

Младият мъж се наведе напред с онази фалшива загриженост, характерна за застрахователните агенти и противните чичовци.

— Как се чувстват децата ви — Алекс и Линдзи — в новата обстановка?

— Много добре. Обожават училището. Намериха си много нови приятели — отвърна Меган.

— Така е. Децата се справят много по-добре от двамата със съпругата ми.

Интервюиращите се изненадаха неприятно или пък приятно (в Ню Бърг беше трудно да се различат тези две изражения). Меган ме стрелна с поглед, който гласеше: „Не бъди такъв задник“.

Младият мъж веднага ни върна в правия път.

— Разбрах, че Алекс е звездата на отбора по бокс.

Алекс? Бокс? Звезда? Единственият спорт, от който синът ни някога се беше интересувал, бе спортно лежане на дивана. Екипировката му за него се състоеше от електронно устройство, свързано с телевизора.

— Ако трябва да бъда честен — отвърнах аз, — боксовата кариера на Алекс е нещо ново за мен. На теб казвал ли ти е нещо, Меган?

— О, може би ми е споменавал. Не съм сигурна — отвърна съпругата ми. Както вече казах, не беше особено добра лъжкиня.

Младата жена се намеси:

— Вероятно е скрил тази информация от вас, господин Брендайс, защото е запознат с отвращението ви от спортове като бокс и футбол.

— Никога не съм обсъждал тази тема с Алекс.

— Но думите ми отразяват убежденията ви. Вие сте против бокса.

— Е, да. Но никога не съм обсъждал това с Алекс или с някой друг. Имам предвид, че това е просто убеждение, а не… не знам… не е обсесия, кауза или нещо друго…

— Искам за момент да се върнем на нещо друго. Госпожа Брендайс, помагате ли на съпруга си по книгата, която пише?

Станах. Бях бесен.

— За какво, по дяволите, говорите — „книгата, която пише“? Вече ви казах, че имам някои идеи за написването на такава, а не че я пиша! Трябва да ви кажа, че дори не знам каква е целта на това интервю. Осъзнавам, че с всичките ви камери, шпиони и какво ли още не знаете доста за нас. Но всичко това е лудост. Пълна лудост.

Младата жена предложи да си починем. В този момент, макар и малко късно, осъзнах, че двете огледала на двете голи стени на стаята вероятно са двустранни и ни наблюдават.

— Не, нямаме нужда от почивка, защото нямаме нужда от интервю — заявих аз.

— Джейкъб, моля те. Да се опитаме да сътрудничим — каза Меган. Направо не можех да повярвам на думите й.

Намеси се младият мъж:

— В интерес на истината нямаме още много въпроси — само няколко за полицейската намеса на партито, на което сте били, и после…

— Интервюто приключи — сопнах се аз. — Тръгваме си — по-скоро пищях, отколкото говорех.

Меган не стана от мястото си. Изгледах я лошо. Тя се изправи бавно и вдигна бележника си от пода.

— Правете каквото искате с нас — заявих аз. — Преместете ни. Вкарайте ни в затвора. Застреляйте ни. Каквото си искате. Махаме се оттук.