Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (27)

25

Отново е 1984!

Барбекю в Бете и Бъд

Неделя, 17:00 часа

Получихме тази покана по имейла от Бете и Бъд.

Реакцията на Меган беше същата като моята.

— Кога не е 1984 в Ню Бърг? — попита тя.

Независимо каква беше годината, отидохме с шоколадов пай в ръце и цял куп листчета в задните си джобове.

— Мисля, че вече познавате половината от хората тук — каза Бете.

Права беше. Голяма част от двадесетината присъстващи на барбекюто бяха помогнали да се пренесем през първия си ден тук. Един от тях някак си се беше озовал точно до мен.

Срам ме беше да си призная, че помнех Марк Стантън, защото Марк и съпругата му Куки бяха единствените афроамериканци в тази колекция от бели нюбъргски лица.

— Здрасти, Джейкъб, мой човек — поздрави ме Марк.

Чукнахме юмруци.

— Къде е Куки? — попитах го аз.

Марк сви рамене и се измъкна от въпроса.

Междувременно Меган говореше с Мари Димано, вдовицата, която беше главният организатор на помощта, която ни беше оказана в деня на нанасянето ни.

Красива жена разнасяше питиета с ром в пластмасови чашки. Двама красиви мъже, които не познавах, играеха на мързелив бадминтон.

За момент се сетих, че има и по-лоши неща от почивката със студена напитка в ръка в един топъл следобед в Небраска.

За съжаление, този щастлив миг отмина бързо, защото се сетих, че под масата за пикник има видеокамера, както и на поне още три места върху улуците на къщата. Разпознах още един от мъжете, който се занимаваше със скарата — той беше едната бабанка, извела доктор Уернър от сцената. Наблюдавах как аудио-видео дронове прелитаха над малки групички от гости. Не можех да спра да се чудя защо Марк Стантън не ми даде ясен отговор, когато го попитах къде е съпругата му.

Беше ни необходим около час, докато изядем всички пържоли (отлични) и ребърца (изключителни), които Бете и Бъд ни сервираха. До 19:00 часа бяхме омели и последните трохички от шоколадовия пай и кокосовата торта. Изгубиха се също и два боровинкови пая. Видеокамерите записаха едни доста доволни от храната гости.

Кой да знае, че вечерта едва сега започваше?

Една от гостенките, приятна на външен вид жена, която работеше в центъра за обработка на поръчките, почука кафената си чашка с лъжица и заговори:

— Всички ме познавате. Аз съм Лин Харис. Също така знаете, че моментът е подходящ, нали? — попита тя.

Явно всички, освен Меган и мен знаеха за какво става въпрос, защото започнаха да аплодират и да викат весело.

— Точно така. Това е перфектното време за „Магазинерска беседа“ — заяви Лин Харис и погледна право в мен и Меган. — Мисля, че трябва да обясним на новите ни съседи за „Магазинерската беседа“. Не се страхувайте. Избираме си теми, които не са свързани с Ню Бърг и „Магазинът“. След това ги слагаме в малка торба, теглим една от тях и започваме дискусия. Тя продължава, докато всички не се изморим или някой не започне да се държи гадно.

Лин се засмя. След малко добави:

— Този път аз написах темите.

Разбира се, нямаше как да си държа устата затворена:

— Я ми разясни, ти измисли темите и ги сложи в торбата или темите ти бяха дадени и ги сложи в торбата?

Единият от мъжете, който играеше бадминтон, отговори:

— По малко от двете. Наистина няма значение откъде идват темите.

— Звучи ми много забавно — заяви Меган.

Бях едновременно горд и нервен, че съм женен за жена, която може да лъже толкова убедително.

— Меган, ти ще теглиш първата тема — каза Лин. След малко добави: — Джейкъб, ти можеш да я прочетеш.

Всички аплодираха, а Бъд се провикна:

— Давай, Меган. Избери някоя добра.

След няколко секунди съпругата ми ми подаде листче.

Прочетох първата тема за „Магазинерската беседа“.

— Запазване на поуни. — Обмислих написаното и побързах да добавя: — Може би трябва да е „опазване“, а не „запазване“.

— Не, правилно си е — отвърна един пълен тип на средна възраст. — Вдигна се голяма врява около онова индианско гробище, което намериха, когато започнаха да копаят за новата плантация. Някои смятат, че трябва да бъде оставено на мира, а други не дават и пет пари. Индианците…

— Местните американци — поправи го Марк Стантън.

— Аха, местните американци… ги няма.

— Е, не мисля, че това решение е наше — намеси се Мари Димано. — Хората от „Магазинът“ трябва да решават такива неща.

Намеси се и Бете. Звучеше весела, но гласът й беше непоколебим:

— Точно така. Защо въобще да участваме в каквото и да било решение?

Двамата с Меган бяхме наясно, че Бете е саркастична, но се зачудих колко от другите също го бяха осъзнали.

Забелязах как Бъд потупа нежно ръката на съпругата си, сякаш й казваше „Успокой се, скъпа“.

— Тегли следващата тема, Меган. Гледай да не е толкова спорна — каза Бъд.

— Ще дам всичко от себе си — отвърна съпругата ми. Съвсем скоро имах нова тема за четене: — Корнхъскърски футбол!

Там, откъдето идвам, спортните „дискусии“ можеха да доведат до писъци, заплахи и извадени пистолети. Съвсем скоро научих, че положението в Ню Бърг не е много по-различно.

— Тази година са просто шайка шибани загубеняци — заяви един тип с шкембе, който по ирония на съдбата носеше тениска на Небраска.

— На мен ми изглеждат като победители — заяви бабанката от лекцията на Уернър.

Намеси се и Бъд. Гласът му беше малко по-силен от необходимото:

— Да, победители са, стига да не играят с Охайо, Мичиган, Пенсилвания и Уисконсин. — Повечето от присъстващите се разсмяха.

Един млад мъж обаче не беше съгласен. Той стана на крака и каза гневно:

— Кой, по дяволите, си ти? Джо Бък^[10] ли?

Друг млад мъж стана на крака и отвърна:

— Мери си приказките, Карл. Има жени тук.

— Хайде всички да се успокоим и да запазим добрия тон — настоя Лин. — Това е просто футбол.

В цялата суматоха се надигна един нов глас:

— Просто? Просто футбол?

Една от двойките се насочи към алеята.

Заговори Лин, която очевидно беше нервна:

— Ще карам Меган да тегли, докато не изберем тема, на която да водим цивилизован разговор.

Групата се умълча, но вече никой не се усмихваше.

Лин отново подаде торбата на Меган.

Съпругата ми извади едно листче и ми го сложи в ръката.

Прочетох на глас:

— Доктор Дейвид Уернър.

Няколко „Кой?“ и „Кой е този?“ възгласи се надигнаха от присъстващите.

Побързах да им отговоря:

— Това е човекът, който говори на събирането онзи ден. Той разобличи „Магазинът“.

— Чух за него. Ненормалник някакъв — обади се една жена.

— Съпругата ми помагаше на онова място. Каза, че този е маниак. Дори се наложило да го свалят от сцената.

Присъстващите започнаха да се раздвижват. Разменяха си мнения и идеи. Някои бяха изричани на доста висок глас.

— Струва ми се, че този е бил голям задник.

— Аха. Ако живееш тук, трябва да си наясно със сделката. Слушаш „Магазинът“. Градът е техен.

— Е, не бих казала, че съм съгласна с мнението на Уернър, но той определено има право да… — изрече една особено смела и глупава жена.

Друга жена веднага й се противопостави:

— Въобще няма право да идва тук и да си прави вятър на устата. Вероятно е един от онези тъпанари, които ни завиждат за хубавия начин на живот.

Бете стана на крака. Гласът й беше спокоен, но непоклатим:

— Мисля, че Уернър имаше право по доста въпроси.

Изведнъж всички се умълчаха. Бете бързо огледа присъстващите. Лицето й представляваше смесица от объркване и гняв.

— Какво ви има бе, хора? Толкова много ли се страхувате от „Магазинът“, че дори не смеете да споделите мнението си по време на барбекю?

— Не се страхуваме. Просто сме щастливи — провикна се Марк Стантън. — Толкова ли е лошо?

Бете му отговори веднага:

— Нека те питам нещо. Съпругата ти Куки също ли е щастлива? Толкова ли е щастлива, че вече не я виждаме?

— Бъд, накарай съпругата си да млъкне — изкрещя един по-възрастен мъж.

Лин Харис също се присъедини към глъчката.

— Няма друго място в цяла Америка, което да е толкова хубаво, колкото това. Простете ми, че просто ще си взема пазарската торба и ще си тръгна.

Лин Харис, съпругът й и още две двойки се насочиха към алеята.

— Не схващаш ли, Бете? На нас ни харесва да живеем тук. Смятаме, че е перфектно, по дяволите — заяви един от бадминтонците.

Тогава се случи.

Бете погледна право в мен и Меган и попита:

— Вие, приятели, знаете за какво говоря, нали? Трябва да се съобразяваме с много ограничения, наложени ни от „Магазинът“. Нашите животи са си наши. Съгласни сте с мен? Нали?

Не отговорихме.

Бъд се присъедини към нея.

— Стига де. Знаете, че е права. Знаете го. Нали? Джейкъб, Меган. Кажете нещо.

Не го сторихме.

Бяхме изправени пред избор, който беше изключително ужасен. Двамата със съпругата ми можехме да кажем онова, което мислим, и да прецакаме прикритието си или можехме просто да излъжем и да продължим напред с книгата си.

В този момент видимо непоклатимият Марк Стантън се пречупи и се разкрещя:

— Всичко това са глупости, Бете. Нямаше да имаме нищо, ако не беше „Магазинът“.

Хората бяха съгласни с изказването му и още няколко си тръгнаха. Някои пожелаха приятна вечер от учтивост, а други се ометоха сърдити, без да промълвят и дума.

— Какво ще правим? — попита ме тихичко Меган.

— Трябва да се опитаме да запомним всичко случило се тук тази вечер, след което да го запишем, когато се приберем.