Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (63)

61

Преструвах се, че спя, сякаш такъв беше планът ми. Преструвах се, че похърквам тихичко, сякаш спането и похъркването също бяха част от плана ми. Всъщност нямаше такъв. Един не толкова тъп тийнейджър щеше да доведе до моето падение. Кой можеше да предвиди подобна развръзка?

— Знам, че не спиш наистина, Джейкъб, стари приятелю — каза Кени. — Имам приятелка, която прави същото. Преструва се, че спи и хърка, когато не иска да си играем.

Отговорът ми беше простичък:

— Кучи син.

— След малко ще стигнем до място за почивка — съобщи ми той. — Смятам да отбия, преди да стигнем до Нейпървил. Пикочният ми мехур вече не е това, което беше.

Мястото за почивка се състоеше от три неизползваеми телефонни кабини и няколко слаби улични лампи. Беше изоставено и депресиращо.

— Сега ето как ще го направим. Ще заключа вратите след себе си и ще се изпикая точно до твоята. В случай че ти дойде някоя гениална идея да ме нападнеш и да избягаш. Това ще е много глупаво от твоя страна.

Кени стори обещаното. В интерес на истината се облегна на вратата ми, докато се облекчаваше. След това ми направи знак да сваля прозореца. Отвърнах му по същия начин, че не мога. С уста му обясних, че прозорецът е електронен. Кени кимна, отиде от другата страна, отвори своята врата и се качи в камиона.

— Знаеш ли какво се питах? — започна той. — Как се казва книгата ти?

— „Истината“.

— Ясно. Ти си умно копеле, нали?

— Не чак толкова — отвърнах аз. — Все пак ще ходя в Нейпървил с теб.

— „Истината“ — повтори Кени, сякаш не ме беше чул. Последва дълга пауза. След малко погледна към тревата и дърветата зад мръсните телефонни кабини и преливащите кошчета за боклук. Обърна се към мен и ме погледна.

— Излизай от камиона — нареди ми той.

— Не. Няма да пи…

— Излизай от камиона — повтори спътникът ми. И отключи вратите. — Давай — каза ми и запали двигателя.

Отворих вратата и слязох. Обърнах се и погледнах Кени.

— „Истината“ — повтори той. — Мисля, че може и да прочета точно тази книга.

Тирът потегли.