Джеймс Патерсън, Ричард Дилало
Магазинът (1)

1

Не мога да спра да бягам. Нито сега. Нито никога.

Мисля, че полицията е по петите ми. Възможно е да греша.

Това е шантавата част. Просто не съм сигурен.

Може би някой ме е разпознал…

Снимката ми е навсякъде. Обзалагам се, че някой се е обадил на полицията в Ню Йорк и е казал: „Един шантав тип, на около четиридесет и пет, се размотава из Сохо. По «Принс стрийт». Погледът му е дивашки. Гледайте да го приберете, преди да се нарани“.

Винаги така казват — „преди да се нарани“. Все едно им пука.

Този шантав тип съм аз. В интерес на истината, ако можех да се видя сам, също щях да се обадя на ченгетата. Мръснорусата ми коса наистина е мръсна и потна от бягането. Как е останалата част от тялото ми? Чувствам се ужасно, а изглеждам дори по-зле. Скъсани дънки (но не по повеля на модата, а на обстоятелствата), мръсна риза в армейско зелено и мръсни класически червено-бели найкове. „Мръсно“ е основната тема, но не това е важното.

Единственото важно нещо в момента е кутията, която нося. Тя е картонена и подвързана с връв. Какво има вътре ли? Ръкопис от четиристотин и десет страници.

Продължавам да бягам. Оглеждам се. Значи в това се е превърнал Сохо… в спретнат, чист и много богат. Хората са получили онова, което желаят. А именно кварталът им да се превърне в туристическа атракция — високотехнологични фитнес зали и изискани ресторанти. Но това не е нищо особено. Готините магазини за бельо и електроника, продаващи осветителни тела от 50-те години, са изчезнали. Днес човек може да си поръча петстотиндоларова вечеря от гъбена пяна от манатарки и замразено крем брюле, но не може да си купи къси панталони, отвертка „Филипс“ или кутия прясно мляко.

Спирам за момент пред един ресторант — на табелата пише PORC ET FLAGEOLETS. Преводът е елементарен — „свинско с боб“. Разкошно. Някакъв женски глас се обажда зад мен.

— Това е той. Това е човекът. Джейкъб Брендайс.

Обръщам се. Жената е типична жителка на Сохо — черен чорапогащник, татуировки, сребърни индиански бижута. Така като я гледам, е поне на осемдесет години. Татусите й са се сбръчкали. Вероятно живее в Сохо, откакто холандците са се заселили в Ню Йорк.

— Ще се обадя на полицията — съобщава намеренията си тя. Не се страхува от мен.

Също толкова унилият й, но много по-млад приятел отвръща:

— По-добре недей. Кой, по дяволите, иска да се замесва?

Двамата минават от другата страна на улицата. Чувам коментара на старицата:

— Трябва да призная, че е много красив.

Думите й не ме изненадват. Жените ме харесват. Добре де, знам, че звучи противно и арогантно, но е самата истина. Старото маце трябваше да ме види преди няколко години. Имах дълга мръсноруса коса и — както едно момиче в университета ми каза — бях „голямо парче“. Така беше. Докато цялата тази простотия не ми се изсипа на главата, не ми изпи живителните сокове и не ме срина със…

Старата дама и по-младият мъж вече са от другата страна на улицата, затова се провиквам към тях:

— Не е необходимо да се обаждате на полицията, госпожо. Сигурен съм, че знаят къде съм.

Като че ли за да докажа на себе си това твърдение, вдигам поглед и виждам дрона, който кръжи над мен и записва всяка моя крачка. Как бих могъл да забравя и да спра да обръщам внимание? Дроновете осейват цялото небе — поединично, на двойки, на групи. На всяка сграда са монтирани камери. В този Ню Йорк не можеш да останеш сам.

Тътря се още цяла пресечка и се спирам до една класическа метална сграда. В нея се помещава „Райтърс Плейс“^[1], последният голям издател в Ню Йорк. По дяволите, той е последният голям издател в цяла Америка.

Стискам по-силно кутията с ръкописа. Цялото ми лице е мръсно. Гърбът и мишниците ми са потни. Дойде ли момент, в който сам усещаш потта си, значи миришеш като пор.

На път съм да вляза през въртящите се врати, но се спирам.

Мога да се развикам, но вместо това изпъвам среден пръст и го показвам на дрона.