Джон Гънтър
Европа безъ маска (55)

Парола: Сигурность!

„Подъ наемъ: жилище отъ петь стаи, две минути отъ Булонския лесъ, централно отопление, противобомбенъ зимникъ.“

Обявление въ парижки всѣкидневникъ — 1937 г.

Въ Франция има фабриканти на орѫжие. Независимо отъ това французитѣ сѫ най-миролюбивиятъ народъ на свѣта. Мнозинството отъ малкитѣ рентиери и притежатели на магазини не иска вече война. Интересно е, както Френсисъ Гънтъръ казва, да се установятъ приветственитѣ възгласи, които най-често чуваме при връзката си съ отдѣлнитѣ народи. Напримѣръ: „Дойчландъ юберъ алесъ!“ Сѫщо тъй „Рулъ Британия!“ Французитѣ казватъ: „Вивъ ла Франсъ!“ — Да живѣе Франция! Французинътъ не иска да умира, той иска да остане живъ, да работи въ малкото си дюкянче или да отглежда своето зеле.

Французитѣ притежаватъ класичнитѣ добродетели: точность, равновесие, яснота. Тѣ мразятъ пресилванията и небрежностьта. Тѣ обичатъ реда. Сѫщо така националниятъ навикъ да пестятъ, както и стремежътъ къмъ политическа сигурность, сѫ функции на сѫщия инстинктъ. Французинътъ крие паритѣ си въ чорапа и границитѣ си въ нѣкой договоръ, за да задоволи две еднакви силни желания: сигурность и редъ. Подъ „редъ“ азъ не разбирамъ устрема на краката къмъ церемониаленъ маршъ, но оная вѫтрешна хармония на личното и политическо преживяване, която произхожда отъ ясни, уравновесени чувства.

Франция никога нищо не е искала отъ нѣкоя международна конференция, — казва Сеньобосъ. Това може да е прекалено. Франция спечели много нѣщо отъ войната. И Франция само иска да запази това, което притежава. Казахъ „спечели много нѣщо“, но наистина ли Франция получи тъй много? Въ сравнение съ нейнитѣ жертви и съ цѣлата загуба на Германия, френскитѣ придобивки не сѫ прекалено голѣми: Елзасъ Лоренъ, Сааръ за петнадесеть години, Сирийскиятъ мандатъ и Камерунъ, репарации. Добре. Елзасъ и Лоренъ бѣха и безъ това френски, поне отъ Луи XIV насамъ; Сааръ бѣше върнатъ точно въ срока на Германия; Сирия се оказа твърде скѫпа тежесть. А кѫде сѫ, ахъ, кѫде сѫ днесъ репарациитѣ?

Споредъ френския възгледъ, „мирътъ“ отъ 1919 г. не е билъ достатъченъ. Само следъ петнадесеть години Франция пакъ вижда ужасната грамада на пруския милитаризъмъ да напира срещу слабата й източна граница. Три пѫти въ малко повече отъ единъ вѣкъ Германия напада французитѣ. А тѣ не искатъ пакъ да бѫдатъ нападнати.

Въпросътъ, кой е виновенъ за войната 1914 — 1918 г., е много забърканъ. Естествено, френската политика допринесе нѣщо за избухването на войната. Да се стоварва цѣлата вина върху Германия би било прекалено. Сѫщото се отнася и за германската армия, която нападна. Мосю Брианъ и херъ Щрезманъ — каточели е било безкрайно отдавна — сѫ имали единъ малъкъ разговоръ на тая тема:

— Е, да, — казалъ стариятъ французинъ — не зная какво ще каже историята по това, но се опасявамъ, че вие ще трѣбва да признаете, — тогава, презъ 1914 г., не Белгия нападна Германия.

Французитѣ, единъ трезвенъ народъ, който има да оплаква загубата на приблизително два милиона убити презъ войната, разрушаването на имуществата му и на незамѣстими културни творби, следъ войната се устреми да изгради една отбранителна система, която бѣше наречена „осигуряване“. Изтъкнаха се на преденъ планъ следнитѣ точки:

Най-силната войска въ Западна Европа,

най-силнитѣ въздушни войски,

най-голѣмиятъ брой танкове и орѫдия,

укрепителна линия на източния фронтъ,

огромна орѫжейна индустрия,

най-голѣмиятъ златенъ резервъ въ свѣта,

договорътъ за Обществото на народитѣ и пактътъ Келогъ,

обезорѫжаването на Германия,

локарнскитѣ договори,

воененъ и дипломатически съюзъ съ Малкото съглашение (Чехословашко, Югославия и Румъния),

спогодби съ Полша,

двустраненъ договоръ съ Съветския съюзъ,

„Фронтътъ отъ Стреза“ съ Англия и Италия.

Всичко това бѣше въ печалбата отъ войната — всичко това и днесъ е тамъ. Всичкитѣ тия точки сѫ или бѣха нѣкога постигнати, но французитѣ се опасяватъ, че тѣ сѫ недостатъчни. И съ много основания.

Французитѣ казватъ, че френската армия не е вече най-силната въ Западна Европа. Руската е по-голѣма, германската е по-добра и скоро ще стане и по-голѣма. При нападение отъ страна на германскитѣ професионални войници, френскитѣ набори ще се стопятъ като маслото отъ слънцето. Въздушната мощь е вече престарѣла, а генералъ Гьорингъ отдавна вече има толкова апарати, колкото и Франция. Укрепленията на изтокъ сѫ подземни и германцитѣ могатъ просто да ги прехвръкнатъ. „Франция, — казватъ твърде духовито — бѣше презъ 1914 г. напълно въорѫжена за войната отъ 1870 г., а презъ 1937 г. е блѣстящо подготвена за войната отъ 1914 г.“ Системата на Обществото на народитѣ понесе страшни удари отъ японцитѣ въ Манджурия, отъ италианцитѣ въ Абисиния. Връзкитѣ съ Малкото съглашение сѫ още въ сила, но германското влияние въ Югославия се чувствува вече. Полша е станала твърде съмнителна съюзница. Чрезъ излизането на Германия отъ Обществото на народитѣ разорѫжителната фаза на международната политика достигна своя край, и „колективната сигурность“, която се появи на нейно мѣсто, не изглежда нито колективна, нито сигурна. Договорътъ съ Русия е цененъ, но Русия е тъй далечъ и, както е известно, Съветскиятъ съюзъ не граничи съ Германия. Най-после и фронтътъ отъ Стреза се разпадна, когато Англия подписа англо-германската морска спогодба, а Мусолини тръгна на война срещу Абисиния.

Презъ дългия Бриановъ периодъ, макаръ и до нѣкѫде недовѣрчиви, въ главната си линия французитѣ се държаха примирително спрямо Германия. За Брианъ бѣше много естествено, че Германия, представляваща 65 милиона души въ сърдцето на Европа, не ще може постоянно да бѫде държана въ подчинение, че една здрава Германия е „sine qua non“ за стабилизирането на европейския миръ. Какво обаче стана? Всѣко зачитане удвояваше германския шовинизъмъ. Французитѣ освободиха Рейнската область — отговоръ на това бѣше спирането на репарациитѣ. Тѣ признаха на Германия еднаквия воененъ съставъ и отговорътъ бѣше Хитлеръ. Тѣ върнаха на Германия Сааръ. Отговорътъ бѣше: Германия въвежда общата задължителна военна служба и застрашителната военна мощь на Гьорингъ.

Законъ на случая: Испания поиска внезапно Филипинитѣ отъ Съединенитѣ щати! Французитѣ признаха своето продължително увреждане въ единъ клонъ на въорѫженията, като приеха флотското съотношение 1.75 по отношение Англия и Америка. Защо и германцитѣ да не могатъ да направятъ една такава концесия върху базата на съотношението? Та нали тѣ всичко си възвръщаха така просто, щомъ го поискваха! Но ако Версайлскиятъ договоръ не имъ е понасялъ, защо сѫ си поставили подписитѣ на първата му страница? Защо, откровено казано, бѣше въобще спечелена войната? Така стигаме до най-сѫществената точка, която всѣки честенъ французинъ ще признае: спечелването на войната донесе малко печалби. Никой не спечели отъ войната: печелившитѣ бѣха губивши.

Въ края на 1936 г. френската политика бѣше, както неизмѣнно преди това, опредѣляна отъ необходимостьта на отбраната. Отъ кабинета на Думергъ насамъ щабътъ на войската бѣше постоянно представенъ въ правителството, най-напредъ чрезъ личностьта на маршалъ Петенъ, а следъ него чрезъ генералъ Дененъ, министъръ на въздухоплаването. Правителството на Фланденъ удвои срока на военната служба. Това послужи за поправка на слабата численость на наборитѣ отъ „мършавитѣ години“ на войната, презъ които се бѣха родили тъй малко момчета

Въ дипломацията Франция следваше тактиката на Барту, да се държатъ съюзницитѣ чрезъ режионални пактове вѫтре въ Обществото на народитѣ. Съюзници на Франция сѫ, както всѣки знае, държавитѣ на Status quo-то, „притежаващитѣ“ въ Европа, тия, които получиха чрезъ войната това, за което бѣха копнѣели: Белгия, Чехословашко, Югославия, Румъния. По-нататъкъ Франция е свързана съ Съветска Русия чрезъ договоръ. „Сиромаситѣ“, които искатъ ревизия на сегашното положение, сѫ: Германия, Унгария, Австрия, България. Държави между дветѣ групи сѫ Италия и Полша. Търканията между тия държави водятъ къмъ единъ омагьосанъ крѫгъ. Пактоветѣ за сигурность на „притежаващитѣ“ дразнятъ ревизионизма на „сиромаситѣ“, а ревизионнитѣ заплахи на сиромаситѣ каратъ притежателитѣ да засилватъ пактоветѣ си. Френскиятъ национализъмъ подбужда германския национализъмъ и обратно. Колкото германцитѣ се показватъ по-жадни за ревизия, толкова французитѣ ставатъ по-остри по отношение на „статуквото“.

По едно време, непосрѣдствено следъ като Хитлеръ дойде на власть, опасяваха се, че Франция ще иска една „студена война“, една предпазна война, съ предположението, че ще бѫде по-добре Германия да бѫде бита, докато относително е още слаба, отколкото да се чака обявяването на войната отъ една възстановена Германия. Дори да е имало такава мисъль, то тя не намѣри никаква почва, защото Франция не искаше да воюва. Никое френско правителство не би могло да накара дори единъ-единственъ французинъ да премине границата за нѣкоя завоевателна война. Тежко обаче на тоя, който ще направи две крачки въ френска територия!