Джон Гънтър
Европа безъ маска (2)

Човѣкътъ Хитлеръ

Силата на неговата мания е изключително политическа. Азъ видѣхъ неговитѣ най-ранни рисунки, които той като момче е представилъ на Виенската художествена академия. Тѣ сѫ прозаични, съвършено лишени отъ ритъмъ, отъ багри, отъ изпълнение и отъ духовно въображение. Тѣ сѫ скици на архитектъ: измѫчена и точна, занаятчийска работа. Нищо повече. Не е за учудване, че виенскитѣ професори му казали да отиде въ нѣкоя архитектурна школа, а отъ чистото изкуство да се откаже като напълно безнадежденъ.

Неговото ученичество е било твърде кѫсо, и дори при най-голѣмо великодушие той пакъ не може да бѫде нареченъ човѣкъ съ действително образование. Той не е тъй култивиранъ и не се интересува тъй основно отъ духовни въпроси, както Мусолини напримѣръ. Той не чете почти нищо. Версайлскиятъ договоръ навѣрно е оказалъ най-силно въздействие върху живота му, но е твърде съмнително, дали го е прочелъ изцѣло. Той не обича интелектуалцитѣ. Следъ като прекаралъ въ Австрия младинитѣ си, отъ тогава никога не е напускалъ Германия (като се изключи военната му служба въ Фландрия и Франция и краткото му посещение при Мусолини въ Венеция презъ 1934 г.). Не говори никакъвъ чуждъ езикъ, освенъ завалено нѣколко френски думи.

За мнозинството отъ тия, които сѫ се срѣщали съ него, той изглежда несрѫченъ и нервенъ, защото посетителитѣ, дори и когато сѫ измежду неговитѣ подчинени, носятъ съ себе си своята трезва действителность, а тя се сблъсква съ неговото безкрайно фантазьорство. Той нѣма никакво вѫтрешно равновесие. За него е твърде тежко да взима бързи решения. Способностьта къмъ бърза решителность предполага вѫтрешна хармония. А тя му липсва. Той не е „strong silent man“.

Чужденцитѣ, предимно дописници на английски и американски вестници, го намиратъ понѣкога сърдеченъ, напълно откровенъ, но тѣ рѣдко сѫ имали случая да го запитатъ нѣщо или да стигнатъ до нѣкакво разискване редъ по редъ. Хитлеръ крещи. Декламира. Той е извънредно раздразнителенъ. Никога не отвръща на въпроси. На отдѣлния човѣкъ говори като на публично събрание, и нищо не е въ състояние да възспре потока на неговитѣ думи.

Когато договорътъ за приятелство съ Полша бѣ подписанъ, той приелъ единъ много известенъ американски публицистъ и директоръ на вестникъ и го запиталъ: „Какво биха казали американцитѣ, ако, напримѣръ, Мексико би било Полша, а Тексасъ би билъ откѫснатъ отъ Съединенитѣ щати чрезъ единъ Мексикански коридоръ?“ Американецътъ отвърналъ: „На това може да се отговори, че Канада не е Франция.“ Хитлеръ поставилъ въпроса чисто реторично, но останалъ толкова изненаданъ отъ малкото прекѫсване, че му било нуждно много време, докато смогне да продължи разговора съ пъленъ гласъ — върху друга тема.

Дълго време се мислѣше, че най-добрата черта на Хитлера е вѣрностьта. Споредъ една шега, той никога нѣма да се откаже отъ три нѣща: отъ евреитѣ, отъ приятелитѣ си и отъ Австрия. Тоя вицъ обаче изгуби стойностьта си, следъ като капитанъ Рьомъ е вече покойникъ. Впрочемъ, всѣки човѣкъ съ познания и ясенъ погледъ не би обръщалъ внимание на този вицъ и преди 30 юний 1934 г., защото списъкътъ на Хитлеровитѣ изневѣри е отдавна написанъ съ огромни, дълбоко издълбани букви.

Всички, които сѫ му помагали по пѫтя нагоре, бѣха изхвърлени отъ него единъ по единъ: Дреколеръ, Федеръ, Грегоръ Щрасеръ. Вѣрно е, че той остана вѣренъ на нѣколцина отъ приятелитѣ си, но тѣ никога не сѫ имали нѣкакво друго мнение и презъ цѣлото време му сѫ се подчинявали най-слѣпо. Но и тая вѣрность не е нѣкаква неопетнена добродетель, ако си припомнимъ омразната фигура на нюрнбергския мѫчитель на евреитѣ Щрайхеръ. Нищо не е въ състояние да накара Хитлера да възспре Щрайхера и нѣколцина други като него отъ тѣхния начинъ на действие. Само тѣхната отвратителность не е достатъчна, за да се покаже той неблагодаренъ къмъ тѣхъ.

Неговата физическа смѣлость е съмнителна. Когато при опита за превратъ въ Мюнхенъ презъ 1923 г. бѣ открита стрелба срещу неговитѣ хора, той се хвърли върху паважа толкова стремглаво, че си счупи ключицитѣ на рамената. Нациститѣ даватъ за това две обяснения: Хитлеръ билъ уловенъ рѫка за рѫка съ единъ човѣкъ, който билъ улученъ и убитъ; тогава Хитлеръ билъ повлѣченъ и падналъ на земята противъ волята си. Или пъкъ: направилъ го инстинктивно, като всѣки изпеченъ фронтовакъ, който веднага залѣга на земята, щомъ засвирятъ куршумитѣ.

На единъ свой познайникъ Хитлеръ разказалъ историята на твърде мистериознитѣ обстоятелства, при които получилъ Желѣзния кръстъ I степень. Той билъ свръзка. Възложили му да занесе съобщения отъ единъ окопъ въ другъ и попадналъ между бойнитѣ линии на нѣкакво мѣсто, кѫдето смѣталъ, че се намира далечъ отъ противника, но дочулъ френски гласове. Билъ самъ въорѫженъ само съ единъ револверъ. Съ голѣмо хладнокръвие започналъ да дава гръмки, измислени команди на нѣкаква въображаема часть, докато най-сетне французитѣ, на брой седмина, изскочили съ вдигнати рѫце отъ единъ изоставенъ окопъ. Макаръ и самъ, Хитлеръ закаралъ седмината въ германския окопъ. Като разказвалъ тая история, той призналъ, че тоя му нумеръ не щѣлъ да сполучи, ако вмѣсто французи срещу него имало американци или англичани.

Както всички фанатици, той има огромна вѣра въ самия себе си и неимовѣрна способность да мами самия себе си. Навѣрно затова той е напълно „откровенъ“ — той наистина се вѣрва! — когато въ едно интервю на „Дейли Мейлъ“ казва, че нацистската революция струвала само 26 човѣшки жертви. Той вѣрва непоколебимо въ това, което казва въ момента.

Неговитѣ лъжи обаче сѫ пресловути. Конрадъ Хайденъ въ своята „История на националсоциализма“ изброява нѣколко дълбоко залегнали неистини, докато останалитѣ сѫ известни на всѣки ученикъ. Хитлеръ обеща на баварскитѣ власти да не предприема никакъвъ превратъ, а веднага се опита да го направи. Съгласи се да толерира правителството на фонъ Папенъ, а го нападна. Уговори да остави непромѣненъ състава на първия си кабинетъ, а го промѣни веднага. Обеща да се самоубие, ако мюнхенскиятъ превратъ не успѣе. Превратътъ не успѣ, но Хитлеръ е още живъ.