Джон Гънтър
Европа безъ маска (42)

Война?

Възъ основа на различни документи може да се каже, че войната бѣ невъзможна за Хитлеръ.

Преди всичко трѣбва да се каже, че Германия нѣма пари, необходими за водене на война. Бедностьта обаче не може да възпрепятствува която и да е борба. Тя може да утежни само провеждането на военнитѣ действия, но една отчаяна и изнемогваща страна би изгубила въ една война много по-малко, отколкото богатитѣ страни въ противния лагеръ. Стопанската криза въ Италия не само подтикна Мусолини да нападне Абисиния, но дори го и пришпори.

Сега може да се каже спокойно, че Германия не е достатъчно запасена съ сурови материали, за да си позволи една война. Германия днесъ е толкова добре подготвена, колкото и презъ 1914 г., когато можа, въпрѣки блокадата, да издържи цѣли четири години срещу съединенитѣ велики сили.

Може би нѣкои вѣрватъ, че опозицията срещу Хитлеръ въ вѫтрешностьта на Райха е твърде силна, че работницитѣ не ще отидатъ на война, че ще обърнатъ орѫжията срещу него. Поукитѣ отъ тоталитарната държава доказватъ, че съ всѣка нова година на властьта силата на опозицията намалява. Да вземемъ за примѣръ успѣха на Мусолини въ Абисиния. Жена ми бѣше казала: „Умелата пропаганда може да направи всичко популярно — дори и смъртьта.“

Къмъ това трѣбва да се прибавятъ и нѣкои тактически трудности. Неговитѣ главни нападателни цели сѫ Австрия и Мемелъ, тѣ ще си останатъ такива за дълго време. Италианската армия на Бренеръ държи Хитлера на почетно разстояние отъ Австрия, тъй като Дуче е все още върховниятъ защитникъ на Австрия. По повелитѣ на разума, съглашението му съ Полша го възспира отъ превратъ въ Мемелъ. Поляцитѣ не искатъ, Мемелъ да се въвлича въ политическитѣ разправии. По понятни причини тѣ не отстѫпватъ никому нито педя литванска земя, освенъ на себе си. Чрезъ превратъ въ Мемелъ или Данцигъ Хитлеръ ще трѣбва да скѫса съ Полша, а това той не може да си позволи. Хитлеровата ненависть спрямо Съветска Русия е, както вече нѣколко пѫти изтъкнахме, неизкоренима. И неотдавна той каза на единъ чуждъ журналистъ: „Ние никога нѣма да подпишемъ единъ многостраненъ пактъ за взаимопомощь на Изтокъ, защото при никакви условия германцитѣ не могатъ да се биятъ заради болшевикитѣ. Въ такъвъ случай германскиятъ народъ чисто и просто нѣма да вземе орѫжието. Азъ по-скоро бихъ се обесилъ, отколкото да подпиша такъвъ пактъ.“ Разбира се, това сѫ праздни приказки. Никой не е каралъ Хитлеръ да се бие „заради“ болшевикитѣ: а той нѣма и възможностьта да се бие „срещу“ тѣхъ. Хитлеръ е свикналъ да се отказва отъ нѣща, които той не притежава, и да заплашва страни, които той не може да нападне: Германия и Русия нѣматъ общи граници. Германия може да се насочи къмъ Русия само презъ Полша, а Полша никога нѣма да допусне чужди войски да минатъ презъ нейна територия, независимо отъ това на коя нация принадлежатъ тѣ.

Отъ другата страна обаче е волята на Германия да води война. За това може да се сѫди по единъ дълъгъ низъ първостепенни фактори. На първо мѣсто тамъ сѫ новосъздаденитѣ въздушни и сухопѫтни сили. Неоспоримъ фактъ е, че германскиятъ стремежъ за разширение къмъ Изтокъ и Срѣдна Европа ще може да се задоволи само съ война. Неизбѣжното последствие отъ това ще доведе германското свърхгосподство надъ Европа. Ще може ли обаче Европа да понесе безъ съпротивление постоянния натискъ на Райха? Подмолни пристѫпи къмъ Австрия, заплахи спрямо Литва, агитацията и интригитѣ между нѣмцитѣ навредъ — въ Швейцария, въ Холандия, Румъния, Югославия, Скандинавия, Балтийскитѣ страни — показватъ латентния експлозивенъ материалъ на нацистското движение. Всички граници на Германия треперятъ отъ нейнитѣ нападателни стремежи.

Националсоциализмътъ, по сѫщество съ милитаристичното вѣроизповѣдание, е създалъ въ Райха единъ войнственъ Вотановъ култъ, който нѣкой день ще избухне, независимо отъ това, дали Хитлеръ иска или не. При вѣроятность за една стопанска катастрофа, това обстоятелство ще бѫде силно подчертано. Абисинската война показа, че диктатури, застрашени отъ стопанска катастрофа, избухватъ навънъ отъ границитѣ си. Не може ли Литва следъ петь години да стане хитлерова Абисиния? Какво ще стане, ако д-ръ Шахтъ не бѫде вече въ състояние да създава нови материали?

Следвоенна Германия е краенъ беднякъ, следъ като изгуби войната. Нейната политика обаче цели открито не само да си възвърне изгубеното, което би било понятно, но и да вземе още много нѣщо. Върховниятъ лозунгъ на националсоциалистическата вѣра е да бѫдатъ присъединени всички нѣмци отвѫдъ границитѣ на Третия райхъ. Това означава аншлусъ съ Австрия, съ германцитѣ отъ Чехословашко, отъ Швейцария, отъ Дания, Холандия и — може би — Южния Тиролъ, Данцигъ, полския Коридоръ. Националсоциализмът иска или възраждането на цѣлокупна Германия, или нищо.

Германската воля за разширение не се обосновава толкова на прираста на населението, споредъ даннитѣ за ражданията, колкото чрезъ „морални“ фактори: правото на Германия на мѣсто подъ слънцето и германскитѣ напиращи сили, които се нуждаятъ отъ отдушникъ. Прирастътъ на населението отдавна не е възходящъ, а сега дори показва постоянно намаление. Споредъ най-новитѣ изчисления, населението на Германия (въ сегашнитѣ й граници) ще бѫде презъ 1975 г. само 49 милиона срещу 65 милиона презъ 1937 г. За да се илюстрира добре необходимостьта отъ разширение, струва си да припомнимъ, че цѣлиятъ брой на германцитѣ въ германскитѣ колонии презъ 1914 г. възлизаше само на 25.000 души, т.е. по-малко отъ броя на живущитѣ германци въ Парижъ, напримѣръ.

Хитлеръ се е насочилъ срещу единъ враждебенъ свѣтъ, но е дълженъ да насочва кормилото къмъ своитѣ цели съ най-голѣмо внимание. Сѫщо така не бива да се забравя, че Германия, въ опита си да поправи версайлскитѣ несправедливости, бѣше вече постигнала доста нѣщо преди Хитлеръ да дойде на власть. Военниятъ контролъ на чуждитѣ сили бѣше премахнатъ отдавна презъ времето на Ваймарската република. По времето на Щреземанъ Рейнската область бѣше освободена отъ чужди окупационни войски. Репарациитѣ бѣха премахнати при Брюнингъ и Папенъ. Най-после съглашенцитѣ приеха теоретичното право на Германия по отношение на военното равенство при кабинета Папенъ-Шлайхеръ.

Хитлеръ продължи това развитие, като въведе задължителната военна служба, като спечели Сааръ (всѣки германски канцлеръ, разбира се, би го спечелилъ, всѣки другъ, но безъ борба) и като завзе военно Рейнската область. Сѫщевременно той напусна Обществото на народитѣ и се отказа отъ претенциитѣ на Германия по отношение на полския коридоръ за десеть години, защото за него, обкрѫженъ отъ противници, бѣше най-важно отъ всичко да се добере до едно разбирателство съ Полша. Всѣка негова постѫпка му струваше много скѫпо. По едно време той бѣше толкова обичанъ отъ цѣлия свѣтъ, колкото и жълтата треска. Той очужди Мусолини, когото би могълъ да има за приятель; той ужаси и раздразни Дания, Холандия, Швейцария. Той обедини Франция, „защото френската дѣсница мрази Германия, а френската лѣвица — Хитлеръ“. Той изгуби Австрия точно когато изглеждаше, че ще му падне въ скута. Той принуди Франция, Малкото съглашение и Съветския съюзъ да образуватъ съюзъ срещу него. А преди всичко: той закара Русия въ Обществото на народитѣ.

Само едно нѣщо той имаше неотмѣнно предвидъ: запазване на добритѣ отношения съ Англия. Никоя германска активна политика не може дълго време да бѫде успѣшна безъ приятелството или неутралитета на Англия.

Англия трѣбва да прикрива Германия при всѣки неинъ ходъ. На Германия може съ удоволствие да се позволи пакъ да се засили, но не много. Тя трѣбва да се поправи, за да си възвърне самоуважението. Ако Германия обаче стане много силна и замисли нова война като компенсация за нѣкогашното поражение — тогава какво? Въ всѣки случай две нѣща сѫ ясни. Германия е единствената страна, която би могла да тласне Европа въ една обща война. И никой не знае положително какви сѫ всѫщность намѣренията на Хитлеръ.

Германия е била „несправедливо“ третирана. Прието. По начало германцитѣ се застѫпватъ за едно право дѣло, защото съглашенцитѣ били създали предъ цѣлия свѣтъ мита, споредъ който само тѣ били виновни за избухването на войната, че тѣ завзели Рурската область, че отказали да се саморазорѫжаватъ съобразно постановленията на Версайлския договоръ, докато тия ограничения били наложени на Германия. Интересенъ е обаче фактътъ, че Германия презъ 1914 г. бѣше сѫщо както и днесъ толкова милитаристична, при все че тогава не можеше да се оплаква отъ несправедливо третиране.

Аналогията на международното положение между лѣтото на 1914 г. и лѣтото на 1937 г. е наистина поразяваща. Една хомосексуална камарила обкрѫжаваше Вилхелмъ II, каквато обкрѫжаваше и Хитлера. Вилхелмъ II говорѣше за „блестящо орѫжие“, Хитлеръ дрънка за „расово възраждане“; Вилхелмъ II предизвикваше Англия съ флотскитѣ си строежи, Гьорингъ дразни Англия съ въздушнитѣ въорѫжения; лордъ Хелдънъ отиде презъ 1912 г. въ Берлинъ съ сѫщата мисия, както и съръ Джонъ Саймънъ презъ 1935 г.; на Агадиръ отговаря Долфусъ, на Сараево — какво?