Джон Гънтър
Европа безъ маска (119)

Три пѫти министъръ-председатель

Балдуинъ се задържа като министъръ-председатель за пръвъ пѫть презъ 1923 г. по-малко отъ една година. Едва опипващъ своя пѫть напредъ, поддържанъ отъ слабо мнозинство, той реши, за ужасъ на повечето си колеги, да пристѫпи къмъ покровителствуванитѣ мита. Страната още не можеше да понася мита. Така той изхвръкна отъ поста си. Това бѣше по времето, когато Балдуинъ изтъкна бележитото твърдение: „Всѣки, който е билъ министъръ-председатель, е придобилъ една крайно интересна опитность.“

Рамзей Макдоналдъ образува своето второ лейбъристско правителство, което сѫщо така издържа само една година. Писмото на Зиновиевъ го унищожи, и Балдуинъ се завърна като министъръ-председатель съ свръхъ голѣмо мнозинство. Първата му работа бѣше да прости на неприятелитѣ си въ партията — Чърчилъ, Биркенхедъ и Чембърлейнъ — и да ги извлѣче обратно отъ пустинята, като имъ даде най-добритѣ портфейли. Той запази поста си отъ 1924 г. до 1929 г. Презъ този периодъ неговото мнозинство се стопи. Той се обърна къмъ страната съ лозунга „Safety First!“ — което се посрещна като чудновата политика — и бѣше поголовно битъ.

Управлението отъ 1924 г. до 1929 г. изтъкна нѣкои поуки за внимателния специалистъ, защото презъ 1935 г. Балдуинъ отново застана въ началото на още единъ петь-годишенъ периодъ, за който той обеща да остане на власть. Образецътъ отъ 1924 г. — 1929 г. не изглеждаше благоприятенъ. Министъръ-председательтъ, който едвали достатъчно се интересуваше отъ своя постъ, за да смогне да бѫде въ течение на работитѣ и да ги държи въ рѫцетѣ си, се обкрѫжи отъ трудности, бъркотии и лоши съветници. Къмъ въпроса за каменнитѣ вѫглища, който можеше да се разреши само чрезъ етатизиране на приходитѣ, той се отнесе неправилно и затова пожена една генерална стачка. Той започна да си играе съ проекта да „реформира“ Камарата на лордоветѣ, т.е. да я засили така, че И. Л. Гервинъ посвети много колони въ „Обсервъръ“, за да нарича управлението му „осѫдено на смърть“. Неговиятъ държавенъ секретарь за външнитѣ работи, съръ Остинъ Чембърлейнъ, подписа Локарнския договоръ, а външната политика на правителството се състоеше изобщо отъ една дълга редица отъ грѣшки. Той се отказа отъ женевския протоколъ, отчая Германия, като протакаше нейното приемане въ Обществото на народитѣ, окуражи Мусолини въ Албания и Абисиния, подписа пакта Келогъ едва следъ като премахна сѫщественитѣ му точки, дразнѣше Съединенитѣ щати чрезъ англо-френския флотски компромисъ и разстрои женевската флотска конференция така основно, че лордъ Сесилъ излѣзе отъ правителството въ знакъ на протестъ.

Все пакъ, когато Балдуинъ стана отново министъръ-председатель презъ 1935 г. разполагаше отново съ грамадно болшинство. Неговиятъ маньовъръ да произведе избори по срѣдата на една тежка международна криза, когато народътъ не можеше да постѫпи другояче, освенъ да подкрепи едно силно и „сигурно“ правителство, бѣше окачественъ като вулгаренъ. Въ всѣки случай тая политика бѣше лукава. И резултатътъ се прецени като лична победа на Балдуина. Народътъ не гласува толкова за торитѣ като за партия, или пъкъ за националното правителство — гласува за човѣка.

„Неговиятъ братовчедъ Ръдиардъ Киплингъ — расказва Стидъ, — е ималъ обичая да се шегува съ Балдуина, като го е наричалъ «литератътъ на рода».“ Безспорно, министъръ-председательтъ има особено даръ слово. Веднъжъ той нарекълъ една речь на Керенски: „Реторика, която изпълва стомаситѣ на слушателитѣ му съ източенъ вѣтъръ.“ Когато говори, той умѣе да подбере точния тонъ, който да го сближи съ аудиторията му. Неговитѣ речи, отъ които два тома сѫ вече отпечатани, даватъ типичния образъ на английската традиция, която обединява държавническото изкуство съ литературната дарба.