Джон Гънтър
Европа безъ маска (141)

Долфусъ

Д-ръ Енгелбертъ Долфусъ, политическиятъ любимецъ на Западна Европа въ продължение на две години нареченъ Милиметернихъ поради низкия му ръстъ, най-младиятъ отъ следвоеннитѣ диктатори, е роденъ въ Тексингъ, село въ Долна Австрия, на 4 октомврий 1892 г. Той е отъ скроменъ произходъ. И днесъ майка му и братъ му обработватъ земята не далече отъ дома, въ който той се е появилъ на тоя свѣтъ. Той преминалъ редовно училищата, следвалъ право въ виенския университетъ и презъ време на войната прекаралъ три години на фронта. Въ войската постѫпилъ като обикновенъ войникъ въ знаменития полкъ на императорскитѣ стрелци и се завърналъ като поручикъ, което не е било малъкъ успѣхъ въ старата императорска войска.

Долфусъ е роденъ като селянинъ съ вѣра въ Бога. Тия сѫ дветѣ главни черти въ неговия характеръ. Много отъ своя личенъ чаръ, отъ своята притегателна сила той дължи на изключителната простота на своя характеръ. Неговата скромность и прямота достигатъ почти до наивность. Единъ чужденецъ, който му отправилъ нѣкакъвъ комплиментъ, чулъ на селски диалектъ думитѣ: „Ахъ, я оставете това!…“ Неговитѣ речи бѣха крайно неподстроени. Когато министритѣ отъ кабинета му говорѣха по своитѣ ресори, въ чиито области тѣ бѣха специалисти, той слушаше съ вниманието на ученикъ. Когато говорѣше, изглеждаше нервенъ, несрѫченъ, преуморенъ. Като набоженъ католикъ, той създаваше отъ своето религиозно вѣрване нѣщо като чудната невинность на нѣкой старъ, мѫдъръ жрецъ, една невинность, която се противопоставяше на коварствата на неговитѣ противници.

Естествено, малката фигура му бѣше достатъчна. Той бѣше Давидъ срещу Голиата на хитлериститѣ. Неговиятъ дребенъ ръстъ потъваше въ сърдцето на австрийската политика. Той му бѣше нѣщо като ангелъ-хранитель. Всѣки би изпитвалъ ядъ срещу единъ човѣкъ съ ръстъ отъ 1.90 м, но единъ министъръ-председатель високъ метъръ и половина не е за нападане. Тъй като бѣше твърде гиздавъ, въ никой случай не напомняше на джудже. Неговиятъ дребенъ ръстъ бѣше добре сложенъ. Всичкитѣ черти на лицето му бѣха добре оформени.

Долфусъ влѣзе въ политиката като членъ на христианско социалната партия, която се водѣше отъ единъ уменъ духовникъ, монсиньоръ Игнацъ Зайпелъ. Дребниятъ човѣкъ се интересуваше отъ стопански въпроси, организира единъ селски съюзъ въ Долна Австрия и стана депутатъ въ вече блаженопочившия парламентъ. Държавнитѣ желѣзници се нуждаеха отъ специалистъ по земедѣлскитѣ въпроси, и той влѣзе като съветникъ въ управлението. Презъ 1930 г. стана председатель на Австрийскитѣ държавни желѣзници, презъ мартъ 1931 г. — министъръ на земедѣлието. Година следъ това, правителството на д-ръ Бурешъ подаде оставка вследствие на една тежка криза. Долфусъ бѣше натоваренъ да образува ново правителство. Никой другъ, освенъ него, не би поелъ една тъй тягостна задача. По това време партията разполагаше само съ единъ гласъ въ повече надъ малцинството въ камарата. Това бѣше на 20 май 1932 г. И той остана държавенъ канцлеръ, докато следъ две години хитлериститѣ го убиха.

Когато пое канцлерството, никой не мислѣше, че дълго ще го задържи, никой въобще не вѣрваше, че тоя малъкъ човѣкъ би могълъ да има нѣкакво значение. Презъ първитѣ седмици на неговото управление азъ обѣдвахъ, ведно съ група журналисти, съ него. Сериозенъ, скроменъ, уморенъ, нервенъ, Долфусъ седѣше, пушеше и остана съ насъ до мръкване. Ние бѣхме убедени, че той би могълъ да бѫде човѣкъ съ оригинални качества. Двата главни фактори на неговата кариера станаха наскоро известни: неговата способность да разбира всѣко нѣщо набърже и неговиятъ усѣтъ къмъ драматиката. Лозанскиятъ заемъ, който трѣбваше да донесе на страната 300 милиона шилинга, трѣбваше да се ратифицира отъ парламента. Социалиститѣ и великогерманцитѣ се противопоставиха на ратифицирането. Въ сѫщия день, рано сутриньта бѣше умрѣлъ д-ръ Зайпелъ. Мнозинството на Долфусъ отъ единъ гласъ отлетѣ на небето. Поради това канцлерътъ веднага закле подгласника и нареди да дойдатъ въ камарата всички негови депутати, независимо отъ това, дали сѫ болни или здрави. Единъ отъ тѣхъ бѣше внесенъ на рѫце отъ трима свои колеги, другъ пристигна направо отъ болницата, обвитъ съ бинтове отъ главата до краката. Долфусъ победи съ единъ гласъ! „Той победи чрезъ необикновеното си, почти тираническо държане!“ — закрещяха австрийцитѣ раздразнени, но и поразени. Следъ нѣколко седмици се наложи друго решително гласуване. Долфусъ пакъ спечели и пакъ само съ единъ гласъ! Тоя пѫть липсваше единъ отъ противницитѣ, бившиятъ държавенъ канцлеръ д-ръ Шоберъ — предишната нощь той бѣше умрѣлъ.

На 4 мартъ 1933 г. австрийскиятъ парламентъ се самоуби. Това бѣше чудна, чисто виенска история. Непосрѣдствено преди едно важно гласуване, единъ социалистически депутатъ излѣзълъ, за да… си измие рѫцетѣ. Така поне бѣше казано. Единъ неговъ колега гласувалъ за него, но, поради недоглеждане, пусналъ въ урната недействителна бюлетина, т.е. бюлетина съ своето име, вмѣсто съ името на отсѫтствуващия депутатъ. Резултатътъ бѣше 81 на 80 срещу правителството. Великодушниятъ председатель на камарата, д-ръ Ренеръ, социалистъ, съобщи, че е допусната грѣшка при гласуването. Той трѣбваше скѫпо да изкупи тая си откровеность. Камарата пламна, и въ последвалата бъркотия д-ръ Ренеръ се заплете така, че си подаде оставката и напусна заседанието. Двамата подпредседатели сѫщо така подадоха оставки, и заседанието приключи при невъобразима каша.

Умниятъ д-ръ Долфусъ веднага откри, че сега парламентътъ не може законно да бѫде свиканъ, тъй като споредъ конституцията всѣко заседание се назначава отъ председателя или отъ подпредседателитѣ, а тъй като и тримата бѣха подали оставки, тѣ вече нѣмаха право да свикатъ депутатитѣ на заседание. Бѣше настѫпило малко междуцарствие, но австрийцитѣ сѫ крайно легални. Така се тури край на парламентарната система въ тая страна. Долфусъ се спусна като орелъ върху тоя случай. Постави поста си на разположение — той отдавна знаеше здравото политическо основно правило, да си подаде оставката само тогава, когато това е неминуемо — и бѣше отново назначенъ съ особени пълномощия. На 7 мартъ надъ Виена се изсипа цѣлъ порой отъ наредби-закони. Народътъ ги четѣше и разбра, че налице е единъ диктаторъ: Долфусъ.

До смъртьта си той имаше изключително щастие. А въ 2.15 часа следъ обѣдъ на 8 октомврий дойде най-щастливото, което можеше да му се случи: бѣше раненъ. Въ 2.15 часа той бѣше само канцлеръ. Въ 2.16 ч. бѣше станалъ вече мѫченикъ и при това още живъ мѫченикъ! Неговиятъ добъръ ангелъ бѣше застаналъ между сърдцето и му и двата куршума, които бѣха изстреляни върху него въ разстояние по-малко отъ метъръ. Неговъ талантъ бѣше да използува случайноститѣ. Веднага той държа речь по радиото отъ леглото си и това го направи най-симпатичния пострадващъ въ свѣта. За доброволния атентаторъ се установи, че е хитлеристъ, действуващъ по личенъ починъ. Колко ли е било голѣмо желанието у Хитлеръ да извърти врата на това момче, което направи отъ опасния му врагъ единъ герой!

Впрочемъ, хитлериститѣ бѣха успѣли вече да хвърлятъ върху Австрия своята огромна, непредвещаваща нищо добро, сѣнка.