Джон Гънтър
Европа безъ маска (139)

XX. Де Валера

Както повечето главатари въ нашата съвременность, Еамонъ де Валера не е роденъ като гражданинъ на страната, която управлява. Хитлеръ, както вече видѣхме, е австриецъ. Пилсудски е отъ литовски произходъ, не е полякъ. Кемалъ Ататюркъ е роденъ въ Солунъ, Гърция. И д-ръ Куртъ Шушнигъ, австрийскиятъ канцлеръ, е отъ Рива, Италия.

Това означава, какъ границитѣ сѫ танцували насамъ и натамъ следъ войната въ Европа. Солунъ е билъ още часть отъ Турция, когато Мустафа Кемалъ като дете си е игралъ тамъ. Рива е била австрийска, когато Шушнигъ е тръгналъ на училище. Родното мѣсто на Еамонъ де Валера е отдалечено отъ неговата столица чрезъ три хиляди морски мили. Той се е родилъ презъ 1882 г. въ Ню-Йоркъ. Баща му е билъ испанецъ-преселникъ отъ Куба, майка му — ирландка, която току-що била пристигнала въ Америка. Американското рождение на де Валера — както и поданството му — сѫ спасили веднъжъ живота му.

Докато за Хитлеръ неговото австрийство постоянно е било нѣщо като товаръ, фактътъ, че де Валера е американецъ, направи ирландския водачъ председатель на Ирландия. Това се дължи на обстоятелството, че, преди екзекуцията следъ великденското въстание отъ 1916 г., английскиятъ воененъ сѫдъ нѣмаше никакво желание да дразни общественото мнение въ Америка чрезъ разстрелването на единъ американски поданикъ. Всички други бунтовнически водачи бѣха разстреляни. Де Валера бѣше единствениятъ, който остана живъ. Ако той би билъ роденъ другаде, само не и въ Америка, историята на Ирландската свободна държава би била протекла другояче. Може би — и това е твърде възможно — въобще не би имало никаква свободна държава.

Еамонъ де Валера е единъ отъ изключителнитѣ държавни мѫже, — въ това число влизатъ само Дизраели и Теодоръ Рузвелтъ — които сѫ удостоени съ широко разпространенъ прѣкоръ. Въ Ирландия де Валера е наричанъ отъ всѣкиго просто „Девъ“. И това е нѣщо като знакъ за неговата популярность. Въобще ирландцитѣ нѣматъ обичая да даватъ прѣкори. Косгрейвъ никога не е ималъ прѣкоръ. Употрѣбяваниятъ отъ цѣлия народъ прѣкоръ доказва преданость и симпатия. Той е най-високата честь, която народнитѣ маси могатъ да окажатъ на нѣкой държавникъ. Чрезъ чиста демагогия единъ прѣкоръ не може да се спечели тъй, както чрезъ непосрѣдствения успѣхъ. Никой не е наричалъ Хитлера съ нѣкой прѣкоръ, а още по-малко Удроу Уилсонъ, но Дизраели е билъ „Дизи“, Теодоръ Рузвелтъ — „Теди“, Лойдъ Джорджъ — чисто и просто „Л. Д.“ Никой никога не е посмѣвалъ да измисли прѣкоръ на Мусолини или на Кемалъ паша въ тѣхнитѣ страни. Навредъ въ Ирландия обаче Еамонъ де Валера е просто „Девъ“.

Все пакъ не сѫ много хората, които го наричатъ Девъ въ лицето. Това правятъ само собствената му жена и тия, които сѫ достатъчно близки, та могатъ да се обръщатъ къмъ него съ малкото му име. Нѣкой отъ роднинитѣ на майка му, въ графството Лимерикъ, кѫдето е отрастналъ, го наричатъ Еди. Приятелитѣ и колегитѣ му казватъ обикновено „шефъ“ или пъкъ го заговарятъ на ирландски езикъ съ „Уахтаранъ“ (Председатель). Самъ той вика повечето отъ своя щабъ съ малкитѣ имъ имена въ ирландска форма. Хората го наричатъ „Девъ“, когато не е при тѣхъ.

Преди десеть години, когато бѣше още въ опозиция и привърженицитѣ му го наричаха „председателя на републиката“, правителството на Косгрейвъ внесе въ Националното събрание законопроектъ, съ който се обявяваше за тежко престѫпление да се назовава нѣкой другъ, освенъ мистъръ Косгрейвъ, „президентъ“. Въ едно публично събрание въ Дъблинъ валеристската графиня Маркиевичъ стана и заяви, че тя не е назовавала президента на републиката никога другояче, освенъ „Девъ“, но че за въ бѫдеще никога не ще го нарича освенъ „председателя на републиката“. Следъ това законопроектътъ бѣше хвърленъ подъ масата.

Като повечето мѫже съ еднолинеенъ духъ, де Валера прехвърля всѣки день огроменъ купъ работа. Неговиятъ день е изцѣло запълненъ. Обикновено той се явява въ кабинета си между 9.30 и 10 часа. По принципъ приема най-напредъ министериалнитѣ директори, доколкото тѣ работятъ непосрѣдствено подъ неговъ надзоръ и внимава при тѣхнитѣ доклади върху най-малкитѣ подробности. За обѣдъ отива у дома си и веднага се връща въ кабинета си. Често пѫти може да се види по освѣтенитѣ прозорци на президента, че той работи до полунощь. За вечеря взема само масло и хлѣбъ. Никога не е вземалъ отпускъ, освенъ когато е билъ боленъ.

Той има мършаво, но издържливо тѣло, отъ каквото се нуждаятъ всички фанатици. На младини е билъ първокласенъ играчъ на рѫгби, а и сега е отличенъ ездачъ, обичащъ много конетѣ. Обича да ходи по излети и да се катери по планини. Почти всѣка недѣля отива по хълмоветѣ на десеть мили отъ Дъблинъ. Колата му, въ която се намиратъ само шофьорътъ и нѣколко тайни полицаи, го следва бавно по пѫтя. Девъ върви безъ шапка, излагащъ коситѣ си на вѣтъра. Винаги, дори и при тия излети, той е облѣченъ само въ черно. Придружаващитѣ го лица съ мѫка го достигатъ — той е голѣмъ бързоходецъ. Обикновено го следватъ други дедективи — членове на една група отъ осемь изпитани хора — които винаги сѫ близу до него.

Той не се докосва никога дори до капка алкохолъ, въ каквато и форма да е, било въ Англия, било въ Ирландия. Той е убеденъ, че пиенето, тежкото пиене, е нещастие за страната. Странно е обаче, че той пие вино и бира, когато е на континента. Нищо не му доставя такова удоволствие, както да отиде въ нѣкое кафене въ Цюрихъ или въ Женева, да сърба чаша бира и да наблюдава хората. Той не пуши, но до 1916 г. е билъ страстенъ пушачъ. Разказватъ, че пълнилъ лулата си и точно искалъ да я запали, когато, следъ Великденското въстание презъ 1916 г., го повели къмъ затвора. Той се спрѣлъ и казалъ: „Въ затвора вие не бива да ме лишите и отъ това последно удоволствие!“ Той захвърлилъ лулата и следъ това никога не пропушилъ.

Освенъ спорта, негови слабости сѫ шахътъ, слушане на радио и — повече отъ всичко друго — математиката. Преди да заболѣятъ сериозно очитѣ му, той е билъ всепоглъщащъ читатель, преди всичко на Шекспира и на галско-келтскитѣ писатели. Ирландски езикъ той говори много добре и безъ запъване, но съ силенъ гърленъ акцентъ. Като духовно занимание най-много го радва математиката. На пѫть за Римъ запиталъ секретаря си, какъ гледа на биквадратната теория. „Никакъ!“ — отвърналъ секретарьтъ, който въ областьта на математиката едвали е знаелъ и това, което билъ училъ въ училището. Билъ горещъ день, но Девъ употрѣбилъ усърдно дванадесеть часа, за да обясни на секретаря си биквадратната теория. Секретарьтъ разказвалъ, че дванадесетчасовата лекция на Девъ била най-блѣскавото духовно въведение въ една материя, което той нѣкога е преживявалъ. Когато де Валера презъ 1918 г. билъ въ затвора, той употрѣбилъ всичкото си време да усъвършенствува Айнщайновата теория.

Неговата съпруга е била учителка. Наричала се е като госпожица Зинеадъ Ни Фланагайнъ, т.е. Джени О’Фланагънъ. Съ нея се запозналъ въ Галската лига, кѫдето училъ ирландски езикъ. Споредъ една версия, де Валера не могълъ да стане чиновникъ, защото пропадналъ на изпита по галски (келтски) езикъ. Тая история би могла да бѫде и апокрифна. Въ всѣки случай де Валера се оженилъ за своята учителка. Това било презъ 1910 г. Тѣ иматъ седемь деца. Единиятъ синъ, Браянъ, загина презъ 1935 г. при езда въ парка „Фениксъ“ въ Дъблинъ. Най-възрастниятъ, Вивианъ, положи държавния си изпитъ по естествени науки и е асистентъ въ Университи-Коледжъ въ Дъблинъ. Сѫщевременно той е поручикъ при „Националнитѣ доброволци“. Най-възрастната дъщеря издържа при сѫщия университетъ последния изпитъ. Всички останали следватъ въ висши училища.

Г-жа де Валера навѣрно е била изключително хубава девойка. Нейнитѣ златисти коси сѫ вече посивѣли. Подобно на съпруга си, тя е твърде въздържана и затворена. Семейството не води свѣтски животъ, съ изключение на неизбѣжнитѣ официални праздненства. Когато де Валера стана президентъ, жена му казала, че би било добре, правителството да му даде и една официална съпруга, за да изнася официалнитѣ приеми. Семейството на де Валера обитава обикновена кѫща въ Кросъ-авеню въ Блекрокъ. Поддържа се само една прислужница, а преди 1932 г. въобще не е имала никаква домашна прислуга и е живѣло въ много по-малка кѫща. Цѣлата работа се е извършвала отъ г-жа де Валера. Тя посрѣщала гоститѣ въ трапезарията. Като всички ирландци, г-жа де Валера има отлична паметь. Малкитѣ отъ домочадието сѫ способни и много обичани въ Блекрокъ. Тѣ сѫ често канени при разни праздненства отъ семейства, чиито политически възгледи сѫ напълно противоположни на де Валера, но г-жа де Валера отклонява тия покани, поради това, че децата били „много заети“.

Президентъ де Валера е изключително достѫпенъ държавникъ и постоянно приема огроменъ брой хора. (Той е твърде своенравенъ при интервюта и иска, щото всичко да му бѫде представено въ писмена форма, за да го одобри.) Той има много приятели. Между тѣхъ е и единъ богатъ селски лѣкарь по име Фарнанъ. Де Валера го посещава често късно презъ нощьта, и тогава двамата дълго се разхождатъ. Между приятелитѣ му се числи и секретарката му Катлинъ О’Конелъ. Тя служи при него отъ 20 години, познава неговия начинъ на работа и мислене отвѫтре и отвънъ. Де Валера е твърде очарователенъ за женитѣ, но имъ отдѣля много малко внимание. Тѣ го следватъ до кабинета му, той имъ се усмихва, но остава въздържанъ. И безъ да бѫде студенъ или надмененъ, той умѣе да поддържа разстояние между тѣхъ и себе си.

Паритѣ нѣматъ никакво значение за него. Той самъ намали заплатата си отъ 2.500 лири на 1.500, когато пое поста си. Нѣма частно имущество, нѣма ценни вещи, нѣма и никакво предразположение къмъ лукса. Обича музиката. Отношенията му къмъ изкуството не сѫ известни, а къмъ графическитѣ изкуства не проявява никакъвъ интересъ. Той е, естествено, изключително религиозенъ, но неговиятъ католицизъмъ не е нито нахаленъ, нито лицемѣренъ. Мнозина отъ приятелитѣ му сѫ протестанти. Когато му е възможно, той отива всѣки день на църковна служба. Единъ отъ неговия щабъ ми каза: „Цѣлиятъ му животъ е една молитва!“

Чувството му къмъ хуморъ не е силно очертано, но го има. Въ иронична форма. Той прибѣгва рѣдко до вицове, но умѣе да преценява комични положения, и когато се смѣе, смѣе се отъ все сърдце. Веднъжъ въ Енисъ билъ арестуванъ по срѣдата на речьта му. Следъ една година билъ освободенъ. Той отишълъ направо въ Енисъ и продължилъ речьта си съ думитѣ: „Както казахъ, когато бѣхъ прекѫснатъ…“

Личнитѣ му черти сѫ ярко очертани: строго самообладание, фанатична вѣра въ дълга му къмъ Ирландия, крайно духовна сериозность, широкъ свѣтогледъ, донѣкѫде ученъ, упоритъ и човѣченъ. Разказватъ, че само веднъжъ билъ изгубилъ търпение на публично мѣсто, при дебати по въпроси за ирландския печатъ. И близкитѣ му приятели си спомнятъ много малко случаи, при които той да е далъ свобода на възбудата си. Презъ 1921 г., когато ирландскиятъ договоръ е билъ ратифициранъ съ седемь гласа, той скочилъ и казалъ: „Докато презъ последнитѣ четири години ние работихме като братя…“, тукъ гласътъ му се прекѫсналъ, седналъ и покрилъ лицето си съ рѫце. Той безкрайно обичалъ сина си Браянъ, но непосрѣдствено следъ трагичната му смърть се явилъ на нѣкаква обществена среща, нагледъ напълно спокоенъ. Когато отива на обществено мѣсто — напримѣръ нѣкой футболенъ мачъ — не се усмихва и не отвръща на приветствията на народа. Върви право, твърде резервирано и се държи така, каточели публиката не го обгражда.

Еамонъ де Валера е видѣлъ Ирландия за пръвъ пѫть на две-годишна възрасть. Баща му умрѣлъ въ Ню-Йоркъ и затова малкиятъ билъ изпратенъ подъ настойничеството на вуйчо си въ Ирландия. Живѣлъ въ кѫщата на баба си при Бръри въ графството Лимерикъ. Майка му останала въ Америка и се омѫжила повторно. Днесъ никой не знае точно, дали презъ детскитѣ си години е ималъ нѣкакви връзки съ майка си. Той е следвалъ въ селско училище, живѣлъ въ селски домъ и, благодарение на дарованието си въ математиката, спечелилъ стипендия за единъ религиозно-образователенъ институтъ въ Коркъ. По едно време обмислялъ да постѫпи въ йезуитски манастиръ. Вмѣсто тамъ, записалъ се въ Блекрокъ Коледжъ при Дъблинъ, кѫдето сѫ се възпитавали и децата му. Той положилъ изпитъ въ кралския университетъ, станалъ учитель и започналъ кариерата си на националистъ и революционеръ.

Въ много европейски страни днесъ има хора изрѣзани по сѫщата кройка. Въ Югославия, въ България, въ Турция, въ Сирия, Египетъ и Палестина азъ съмъ срѣщалъ млади хора отъ типа на де Валера отъ най-различни раси. Тѣ може би нѣкой день — кой знае? — да станатъ първитѣ хора на своитѣ страни. Не сѫ много тия, които иматъ духовната броня на де Валера и малцина приличатъ на него по силата на характера. Все пакъ общиятъ типъ е сѫщиятъ. Бедность на младини, борба за образование, неразривно свързана съ национализма, дълбоко религиозна вѣра, въ нѣкой случаи обречение за цѣлъ животъ на страстната идея за свобода. Често пѫти национализмътъ, представляванъ отъ тия млади хора, изглежда слабъ и незначителенъ. Омразата, която тѣ изпитватъ — напримѣръ тая на младитѣ сирийци къмъ Франция, на младитѣ хървати къмъ сръбския режимъ въ Бѣлградъ — изглежда жалка, но тѣ сѫ живи фактори въ днешна Европа.

Де Валера въ началото е билъ радикалъ отъ най-крайното крило. Неминуемо е било да се присъедини къмъ Пиърсъ, Макдоноу, Макдърмотъ и др., когато тѣ по Великдень на 1916 г. провъзгласиха Ирландската република. Това бѣше нѣкаква луда авантюра. Невъзможно бѣше да сполучи. Тя бѣше явно самоубийство. Така казваха хладнитѣ мозъци по онова време. Но тѣ се лъжеха. Въстанието бѣше смазано, следъ едноседмична борба съ силата на орѫжието. Това е вѣрно. Всички водачи, освенъ де Валера, бѣха осѫдени на смърть и разстреляни. И това сѫщо така е вѣрно. Великденскиятъ бунтъ обаче не бѣше погрѣшенъ ударъ. Той бѣше успѣхъ. Така поне е погледналъ на него де Валера, защото отъ огъня и кървавата баня, следъ ужасни и трагични години, израстна Ирландската свободна държава, съ самия него начело.

Де Валера е билъ единъ отъ „комендантитѣ“, които сѫ били натоварени съ провеждането на военнитѣ операции. Той се изтъкналъ за кѫсо време като отличенъ организаторъ въ ирландската републиканска войска. Сухиятъ математикъ заелъ съ шепа хора едно мѣсто вънъ отъ Дъблинъ — Болендсъ Милъ. То е било вѫзловъ постъ, презъ който англичанитѣ би трѣбвало да минатъ, ако искатъ да достигнатъ Дъблинъ откъмъ морето. Върху Болендсъ Милъ англичанитѣ открили убийственъ огънь. Хората на де Валера били най-добре обученитѣ и най-добре воденитѣ въ цѣлата ирландска войска. Сами англичанитѣ признаватъ това. Една отъ хитроститѣ на де Валера била да постави въ една близка постройка нѣколко души съ две картечници и съ развѣто ирландско знаме. Това заблудило англичанитѣ. Тѣ помислили, че тамъ се намира главното ядро. Валера не искалъ да се предаде, когато въстанието въ Дъблинъ било сломено, но се подчинилъ на офицера, прѣкъ неговъ началникъ. Той излѣзълъ отъ Болендсъ Милъ и казалъ: „Убийте ме, ако искате, но оставете моитѣ хора на мира!“

Той билъ осѫденъ отъ военния сѫдъ на смърть, но присѫдата била замѣнена съ доживотенъ затворъ, когато станало известно, че този революционенъ водачъ е американецъ. По това време англичанитѣ полагаха всички усилия да привлѣкатъ американцитѣ на страната на Съглашението въ войната, а гласоветѣ и настроенията на ирландскитѣ американци изглеждаха отъ значение. Де Валера прекаралъ само една година въ Дартмуръ, защото презъ 1917 г. бѣше дадена обща амнистия. Тъй като повечето републикански водачи били разстреляни, той билъ веднага избранъ за председатель на Синъ Фейнъ. Така той станалъ синфеински депутатъ въ Долната камара отъ колегията Клейъръ. Нему не се отдалъ случай да заеме мѣстото си въ Уестминстъръ. Естествено той билъ абстенционистъ и никога не би отишълъ въ Лондонъ, дори и да биха му позволили това. Въ началото на 1918 г. билъ отново арестуванъ. Този пѫть го поставили въ затвора Линкълнъ.

Относно неговото бѣгство отъ Линкълнъ има много легенди. Истинската история изглежда да е следната: той нарисувалъ една гротеска върху пощенска картичка — пиянъ човѣкъ, който се опитва да вкара огроменъ ключъ въ малъкъ катинаръ. Картичката минала презъ цензурата, но получательтъ ирландецъ, който не билъ достатъчно досѣтливъ, поставилъ картичката въ чекмеджето си и решилъ, че Девъ се е побъркалъ. Рисунката всѫщность била точниятъ контуръ на ключа отъ една врата въ двора на затвора. Следъ малко време приятельтъ получилъ подобна картичка съ рисунката на по-малъкъ ключъ. Сега получательтъ се досѣтилъ. Ключътъ билъ изработенъ и тайно предаденъ на де Валера. Уви, той не съответствувалъ на ключалката. Тогава де Валера успѣлъ да направи отъ остатъци отъ свещи моделъ на ключа, който билъ изнесенъ. Наскоро следъ това той получилъ готовъ ключъ и една пила, скрити въ козунакъ. Така, презъ една хубава вечерь Девъ напусналъ затвора.

Започнала се луда гонитба. Де Валера достигналъ Манчестеръ и се укрилъ въ дома на единъ свещеникъ, който въ момента челъ въ Библията текста: „Похлопай и ще ти бѫде отворено“. Де Валера отишълъ въ Ливерпулъ и успѣлъ най-после следъ голѣми трудности да се прехвърли въ Ирландия. Споредъ една отъ разказанитѣ истории, той се преоблѣкълъ като обикновенъ морякъ и чистилъ палубата едвали не между краката на тайнитѣ полицаи, които претърсвали всѣка лодка заради него. Споредъ друга история, единъ приятель го скрилъ подъ картофитѣ си. Той билъ просто погребанъ подъ картофитѣ, докато мине обискътъ. Най-после заминалъ като огняръ въ Америка. Неговото пристигане въ Ню-Йоркъ било посрещнато като свѣтовно чудо. Полицията още го търсела въ Англия и Ирландия, когато той вече държалъ сказки въ Америка, събиралъ пари за ирландската кауза и скоро се обособилъ като безспоренъ представитель на една свободна Ирландия.

Ведно съ много авантюристи, той се завърналъ въ Ирландия, очакващъ въ всѣки моментъ да бѫде пипнатъ. На борда на парахода „Келтикъ“ той пристигналъ въ Ливерпулъ. Подкупилъ единъ офицеръ отъ нѣкакъвъ крайбрѣженъ корабъ да го прекара въ Ирландия тайно, като заплатилъ 100 лири. Когато офицерътъ отишълъ на брѣга, де Валера билъ скритъ въ кабината му. Преди офицерътъ да се завърне, корабътъ издигналъ платна. Побѣснѣлъ отъ ядъ, капитанътъ отишълъ въ кабината, за да види какво става. Съ пълно присѫтствие на духа де Валера се представилъ за пиянъ. Следъ нѣколко изпълнени съ напрежение минути, капитанътъ го оставилъ на кораба като безвреденъ, макаръ и пийналъ приятель на отсѫтствуващия офицеръ. Корабътъ потеглилъ. Отново въ Ирландия. Отново старата дейность при настѫпването на 1919 г.

И тоя пѫть дейностьта му била крайно опасна, жестока, бунтовническа, кървава. Тя е разказвана много често и много подробно. Де Валера бива избранъ за председатель на Дайлъ ейреанъ, който обхваща депутатитѣ на Синъ Фейнъ отъ южна Ирландия. Валериститѣ се конституиратъ като национално събрание, отказватъ да положатъ клетва за вѣрность на краля и обявяватъ своята независимость. Гражданската война избухва и завършва съ примирието презъ юлий 1921 г. Преговоритѣ продължили петь месеца, докато се подпише ирландскиятъ договоръ. Така Ирландия получи една конституция на доминионъ, но свободната държава остана откѫсната отъ Ѫлстеръ. Валериститѣ се разпокѫсаха. При все че делегатитѣ, които отидоха въ Лондонъ, имаха пълномощия, бѣха дезавуирани отъ де Валера. Той не бѣше съгласенъ да подпише протокола. Искаше нѣщо повече. Отиде въ опозиция. Какво значение имаше за него, че гражданската война щѣла отново да избухне.

Тоя пѫть се завърши съ пълно изтощение за дветѣ страни, и презъ пролѣтьта на 1923 г. една заповѣдь за прекратяване на огъня тури край на кръвопролитията. Де Валера съ своитѣ привърженици, сега вече малцинство, държеше на това, че договорътъ на свободната държава е наложенъ само чрезъ заплахата на Лойдъ Джорджъ за война и отказваше да заеме мѣстото си въ Дайла, докато членоветѣ му съ длъжни да се закълнатъ на краля, по силата на общото гражданско право на поданици на Великобритания, както и като принадлежащи и членове на групата народи, които образуватъ „Британското общество на народитѣ“. Презъ юний 1927 г. правителството на Косгрейвъ предложи единъ законъ, споредъ който кандидатитѣ за Даила трѣбвало да обещаятъ, че въ случай на изборъ ще заематъ мѣстата си. Това докара де Валера и неговитѣ четиридесеть и трима души въ Даила. Новитѣ избори увеличиха неговата група на петдесеть и седемь. А презъ 1932 г. той спечели най-после мнозинство чрезъ коалиция съ лейбъриститѣ, при което замѣсти Косгрейвъ като председатель. Той се обърна презъ 1933 г. къмъ страната, получи, безспорно, макаръ и неголѣмо, мнозинство и оттогава притежава властьта.

Когато видѣхъ де Валера презъ лѣтото на 1936 г., това стана при условието, че нѣма прѣко да му поставямъ въпроси по ирландскитѣ работи. Това не бѣше интервю, а повече кѫсъ разговоръ. Работниятъ му кабинетъ е просто малко помѣщение. На стъклената врата е написано съ черни букви „президентъ“. Такова помѣщение ползува всѣки малъкъ чиновникъ въ всѣко скромно предприятие. Никаква особена мобелировка, никаква свита отъ секретари. Само една голѣма писалищна маса, опрѣна до прозореца, и задъ нея единъ високъ слабъ човѣкъ.

Въ действителность де Валера не е така сериозенъ, както по портретитѣ. Дългиятъ носъ и дълбокитѣ линии, които се насочватъ къмъ устата, сѫ характернитѣ черти на неговото лице. Той изглежда по-младъ, — помислихъ тогава — отъ своитѣ 54 години. Той бѣше бодъръ, оживенъ и извънредно учтивъ. Говори съ правдоподобенъ ирландски акцентъ и съ особено надебелено „т“.

Казахъ му, че отскоро съмъ назначенъ за лондонски кореспондентъ на своя вестникъ и че това е първото ми посещение въ Ирландия. Добавихъ, че се особено радвамъ, следъ толкова години, прекарани въ континента, да мога да проуча тия нови за менъ страни и че животътъ на Британскитѣ острови е твърде подбудителенъ. Това, че споменахъ понятието „Британски острови“, бѣше, несъзнателна грѣшка. Мистъръ де Валера не я пропусна ненаказано. Той се усмихна и каза, че ако и азъ съмъ искалъ да включа Ирландия въ Британскитѣ острови, то той се надѣва, че това е „само географски изразъ“. Обяснихъ му, че смѣтамъ за пръвъ дългъ по отношение на моя вестникъ да разширя своитѣ знания, своя свѣтовенъ погледъ, своето образование. „Отлично, — каза мистъръ де Валера, — да започнемъ въ такъвъ случай веднага съ обучението.“ И той започна да ми обяснява разликата между Ирландия и „Британскитѣ острови“. Следъ нѣколко минути, когато взехъ поводъ да му изложа своя районъ на действия, потърсихъ истинското понятие и му казахъ следъ кѫса пауза: „тая островна група въ северна Европа“. Мистъръ де Валера се отпусна въ креслото си назадъ и се сърдечно засмѣ. Вѣрвамъ, той не ще ми се разсърди, че разказвамъ тая малка история.

Следъ това ние говорихме надълго върху Австрия и Срѣдна Европа, откѫдето току-що бѣхъ пристигналъ. Президентътъ бѣше изключително добре осведоменъ върху европейскитѣ отношения и събития. По едно време изглеждаше каточели той ме интервюира, а не азъ него. Той ми постави цѣлъ низъ остроумни въпроси. Постарахъ се да му отговоря. Какъвъ резултатъ би дало едно допитване до народа въ Австрия? Има ли нѣкакви изгледи за съединяване отново на Австрия съ Унгария? Какъвъ човѣкъ е д-ръ фонъ Шушнигъ? И т.н.

Това, което най-много смущавало президента въ областьта на европейскитѣ въпроси, билъ, — по собственитѣ му думи — начинътъ, по който много добри и умни хора изглеждали наклонни, подъ натиска на събитията, да признаятъ войната като нѣщо неминуемо. Споредъ него, само преди петь години това не било така. Войната се числѣла къмъ нѣщата, отъ които човѣкътъ се плаши и за които той се надѣва, че нѣма да се случатъ. Днесъ обаче изглеждало, че хората очаквали войната като нѣкакво нормално събитие. Той поклати меланхолично глава и заяви, че ако би билъ роденъ като французинъ или германецъ, би посветилъ живота си на стремежа да се създаде миръ между Германия и Франция.

Следъ това мистъръ де Валера се върна къмъ Ирландия, и моето „обучение“ започна. Той бѣше търпеливъ, ясенъ, проницателенъ и разуменъ. Въпрѣки това азъ видѣхъ върху мършавото лице очитѣ на фанатика.

Извънъ очебийнитѣ качества — издръжливость, разумность и т.н. — изглежда, че главниятъ източникъ на сила у де Валера е неговото тѣсно общуване съ народа. Неговата роля е — особено следъ създаването на сената — роля на диктаторъ, но все пакъ остава непоклатимо здравъ демократъ. Той вѣрва въ народа, и народътъ вѣрва въ него. Неотдавна каза, че не вѣрва нѣкога пакъ да вземе орѫжието и да се бие за Ирландия, но че ще се бие и ще умре съ радость за демокрацията! Той е дълбоко убеденъ, че всички хора въ основата си сѫ добри и справедливи. Презъ 1933 г. обаче той стисна здраво рѫка, тъй като стана необходимо да унищожи движението на синитѣ ризи, т.е. фашиститѣ, защото разбра много добре, че дори и най-добритѣ отъ неговитѣ хора може да тръгнатъ по лоши пѫтища, и че първиятъ дългъ на демокрацията е сама да се пази. Почти непосрѣдствено следъ като взе властьта, той се подложилъ, както се разказва, на избори, които, технически погледнато, не е билъ задълженъ да произведе. Ако тогава бѣ изгубилъ мнозинството, би трѣбвало да се оттегли. Презъ 1934 г. се повдигна организирана кампания срещу мѣстнитѣ данъци и налози. Нѣкой отъ неговитѣ хора предприели енергични действия срещу саботьоритѣ, които поставяли отрѣзани дървета по пѫтищата и рѣжели телеграфнитѣ жици. „Не, — казалъ де Валера — предоставете ги на народа. Народътъ ще ги вразуми!“

Вѣрата на крайния поклонникъ на свободната държава не е далечъ отъ идолопоклонството. Много отдавна, презъ 1921 г., когато гражданската война отново изглеждаше неминуема, де Валера организиралъ своитѣ доброволци. По време на една пробна мобилизация въ околноститѣ на Дъблинъ, една мина за разрушаване на пѫтищата се оказала дефектна. Де Валера я разгледалъ, установилъ какво й липсва, и я поправилъ. „Той е по-великъ войникъ отъ Наполеона!“ — извикалъ единъ отъ неговитѣ хора. Колкото и де Валера да е блестящъ любитель въ военното изкуство, сравнението, естествено, е смѣшно. „Отъ голѣмо значение е обаче, — поясни ми ирландецътъ, който ми разказа това, — че той е водачъ, чийто последователи вѣрватъ, че може да бѫде сравняванъ съ Наполеона!“

Той е изцѣло безъ лични амбиции. Неговата единствена амбиция е единството и самоопредѣлението на ирландския народъ. „Не е важно, какво азъ искамъ, — казалъ той веднъжъ на единъ журналистъ по време на интервю, — важното е, какво иска ирландскиятъ народъ!“

Откато е на власть, де Валера често пѫти е ущипвалъ британския лъвъ за опашката, което е било неизбѣжно. Дайлътъ е отхвърлилъ клетвата за вѣрность къмъ краля. Правата на генералъ-губернатора сѫ изъ основа подрѣзани. Правото да се апелиратъ решенията на върховния ирландски сѫдъ предъ тайния държавенъ съветъ въ Лондонъ е отречено. Вноскитѣ по арендата сѫ спрѣни. Тѣ възлизатъ на около 5 милиона лири стерлинги годишно, които Ирландия трѣбва да заплати на Англия за земята, получена отъ ирландцитѣ, бивша аренда. Англичанитѣ се реванширатъ чрезъ едно покровителствено мито върху ирландскитѣ стоки, преди всичко върху земедѣлскитѣ произведения: добитъкъ, млѣко и масло, които представляватъ главния контингентъ на ирландския износъ. Започна се стопанска война, която кипи и до сега. Като последствие отъ това, де Валера преустрои структурата на ирландския стопански животъ изъ основа. Той намали вноса, построи захарни фабрики, засѣ пшеница, разпореди изколването на свръхпроизведения добитъкъ, съ което насърдчи кожарската и консервната индустрия. Съ една дума: той бѣше принуденъ отъ Англия да направи опитъ за самозадоволяване. Дали обаче тоя опитъ ще бѫде успѣшенъ, това никой не може да предрече. Напънитѣ сѫ голѣми, и разноскитѣ — огромни. Между впрочемъ виждатъ се признаци, — макаръ и твърде неопредѣлени — които умекотяватъ безпредѣлната злоба на президента. Така напримѣръ, въ началото на тая година той съобщи, че Ирландската свободна държава никога не ще позволи, щото нѣкоя чужда сила да използува нейната територия за база срещу Англия.

Цѣлиятъ животъ на де Валера е билъ овладѣнъ само отъ една мисъль, само отъ единъ идеалъ: единна и независима Ирландия! Тая цель той още не е постигналъ. Той е постигналъ само създаването на една свободна държава, която все още е въ Британското общество на народитѣ. Свободната държава е компромисъ между републиканския стремежъ и суровата действителность на английската мощь. Дълго време де Валера е билъ противъ това. Сега го е възприелъ. Може би той чувствува, че времето на едно поколѣние е много малко за човѣчеството и че създаването на свободната държава е начинание, което ще се доразвие до щастливия си край. Той желае и се нуждае само отъ две нѣща, които ми сѫ известни отъ единъ неговъ приятель: миръ и време.