Джон Гънтър
Европа безъ маска (89)

Човѣкътъ Мусолини

Повечето хора, които сѫ се срѣщали съ Мусолини, сѫ бивали изненадани отъ малката му фигура. Като Наполеонъ, той е само 1.65 м високъ. Плещитѣ му сѫ мощни, рѫцетѣ фини, почти нѣжни. Обикновено носи униформата на ефрейторъ отъ фашистската милиция (това достатъчно напомня Наполеона — „le petit caporal“). Той работи въ Палацо Венеция, разположенъ въ центъра на Римъ, а живѣе на около десеть минути съ автомобилъ, въ вила Торлония, въ срѣдата на великолепенъ паркъ на виа Номентана, недалечъ отъ Порта-Пиа. Единъ римски аристократъ, князъ Торлониа, я е предложилъ на Мусолини, защото не искалъ да понася разходитѣ по поддържането й. Сега той иска да си я възвърне, но Мусолини се билъ влюбилъ въ мѣстото и преди всичко въ парка.

Нѣколко години жена му, донна Рахеле Гиди живѣ въ Милано, но неотдавна тя се пресели въ Римъ и вече живѣе въ вила Торлониа. Донна Рахеле, чийто произходъ е тъменъ, трѣбва да е била, споредъ единъ документъ, келнерка въ една кръчма въ Форли, а споредъ другъ домашна прислужница при бащата на Мусолини, когато той напусналъ ковачницата си. Тя е родила на Мусолини петь деца.

Мусолини е единственъ отъ съвременнитѣ диктатори съ такова обилно потомство. Той е и единствениятъ диктаторъ, който изпитва радость отъ семейния животъ. Подобно на Наполеона (и Хинденбургъ) той се довѣрява само на близкитѣ членове на семейството си и на много малко още други хора. Единствениятъ му приятель въ продължение на много години е билъ братъ му Арналдо, който го е следвалъ като издатель на в. „Пополо д’Италия“. Мусолини му е телефониралъ почти всѣка вечерь отъ Римъ въ Милано. Внезапната смърть на Арналдо е била тежъкъ ударъ за Дуче. Дъщеря му Едда, негово живо копие, е единствената личность, която може да го измѫчва съ въпроси, защото той я обожава. Нейниятъ съпругъ графъ Галеацо Чано стана директоръ на печата на Мусолини, а следъ това командиръ на изтребително-бомбардировачната ескадрила „Дисперата“ въ Абисинската война. Двамата по-възрастни синове на Мусолини, Виторио и Бруно, отидоха на 19 и 17-годишна възрасть сѫщо така като летци въ войната. За да видятъ и останалитѣ две деца, Романо и Анна-Мария, що е чистъ въздухъ, Мусолини ги взема съ себе си въ карания лично отъ него самолетъ и ги разхожда високо надъ земната повърхность.

На 53 годишна възрасть, Мусолини се радва на отлично здраве, което не се дължи само на строгия личенъ животъ. Наскоро следъ назначаването му за министъръ-председатель той заболѣ отъ тежка стомашна болесть. Оттогава той се храни предимно съ овощия и млѣко. Неотдавна той разказалъ на единъ американски журналистъ, като посочилъ една кошница съ плодове на масата: „Ето тайната на моето добро здраве — плодове, плодове, плодове! Сутринь вземамъ чаша кафе съ плодове, следъ пладне супа или месенъ бульонъ съ плодове и вечерь ямъ пакъ плодове. Никога не се допирамъ до месото. Само отвреме-навреме малко риба!“ Той обича тѣлеснитѣ упражнения и практикува нѣколко спорта. Той езди въ парка на Торлониа, лови риба, плава, ходи по излети. Не пуши и не пие. На млади години е обичалъ много женитѣ, но презъ последнитѣ петь години имъ отдѣля малко внимание.

Мусолини е здравъ като стоманенъ ресоръ. (Ако искаме да ги сравнимъ, Сталинъ е като замечтана гранитна скала.) Аскетическото въздържание на Мусолини е такова на силния човѣкъ, който пренебрѣгва радоститѣ на живота, защото ги е изпиталъ изъ основа и знае, че тѣ могатъ да го омаломощятъ. Въздържанието на Хитлеръ е такова на слабия човѣкъ, който избѣгва изкушението.

Дуче не поддържа никакви връзки съ обществото. Когато се вижда задълженъ да даде като външенъ министъръ нѣкой приемъ, той приема гоститѣ си не въ Палацо Венеция или въ вила Торлониа, а въ нѣкой хотелъ, който се наема за тая цель. Самъ по себе си врагъ на богатитѣ, той презира декадентската и развратна римска аристокрация. Той се отказа и отъ посещения въ театъра, което не му бѣше лесно, но го направи, защото отнема много време. Понѣкога нарежда да му се представи нѣкой филмъ вкѫщи. Въ своята, появила се презъ 1928 г., автобиография той пише, че откакто е на власть още не е прекрачилъ прага на нѣкой аристократически салонъ, нито пъкъ е влѣзълъ въ нѣкой локалъ.

Мусолини работи редовно и упорито по петь-шесть часа дневно — съ изключение въ днитѣ, когато нѣкоя криза изисква повече време. Останалото време отъ деня той прекарва въ четене, мислене или спортъ. Той е коректенъ, точенъ, редовенъ. Споредъ Емилъ Лудвигъ, той мрази приблизителноститѣ. Неговата работа е уточнена до най-малкитѣ подробности. Той е прилеженъ чиновникъ, ако се сѫди по пъстротата на останалитѣ черти отъ характера му. Никога не напуска Палацо Венеция, преди да е извършилъ дневната си работа.

Не се интересува отъ пари, при все че голѣмото му семейство го задължава повече отъ другитѣ диктатори да има отношение къмъ паритѣ. Официалната му заплата възлиза на 8,000 лирети месечно. Вънъ отъ това той има една открита смѣтка „малка, неспецифирана и промѣнлива“ при държавната банка. За своята автобиография той получи въ Америка 5,000 английски фунта. Часть отъ тѣхъ той даде на беднитѣ въ Римъ. Твърди се, че въ продължение на години главната часть отъ доходитѣ си получавалъ отъ Хърстъ пресъ. Презъ пролѣтьта на 1935 г. обаче той изостави редовното писане на статии, защото международното политическо положение се бѣше така заплѣло, че той не можеше свободно да се изказва. Една часть отъ прихода, идещъ отъ Хърстъ-пресъ, е получавала неговата биографка Маргерита Сарфати, която му е помагала при подготвянето на статиитѣ. Братътъ на Мусолини, Арналдо, бѣше богатъ, защото „Пополо д’Италия“ бѣше и е цвѣтущо вестникарско предприятие. Сегашниятъ рѫководитель е племенникъ на Мусолини.

Дуче е единствениятъ съвремененъ диктаторъ, който е въ добри отношения съ религията. Презъ 1929 г. отношенията между църквата и държавата бѣха уредени чрезъ Латеранския договоръ. Малко следъ това между Мусолини и Папата, два силни характери, избухна конфликтъ по възпитанието на фашистската младежь. Презъ 1932 г. Дуче отиде въ Ватикана, колѣничи, потъна въ молитва и прие, както се твърди, св. Причастие. На младини, подобно на баща си, той е билъ заклетъ атеистъ, но напоследъкъ е станалъ много религиозенъ. Той се моли всѣки день. На Едда даде като сватбенъ подаръкъ златенъ розовъ вѣнецъ. Най-малкото му дете, Анна Мария, е първото, на което той даде религиозно име.

Като единъ отъ най-достѫпнитѣ европейски държавници (подобно на Бенешъ въ Чехословашко) той се вижда съ голѣмъ брой хора. Всѣки день първиятъ му посетитель е шефътъ на полицията. (Сѫщо така и Александъръ Югославски приемаше най-напредъ сутринь своитѣ чиновници отъ държавната сигурность.) Твърде любознателниятъ Дуче се интересува отъ всичко въ човѣшката натура и като завършенъ познавачъ на хората — подобно на Франклинъ Рузвелтъ — той се наслаждава на всѣки посетитель. Споредъ Финеръ, той е далъ надъ 60.000 аудиенции. Освенъ това се е занималъ лично съ 1.887.112 „работи“ на гражданитѣ.

Мусолини изслушва хората, но много рѣдко позволява да бѫде съветванъ. Той взема своитѣ решения самъ. Ако иска, той да може да се направи така непристѫпенъ като тибетския Лама. Когато по време на Генуезката криза презъ 1935 г. е билъ въ крайно лошо настроение, никой не смѣелъ да се приближи до него. Баронъ Алоизи и други съобщаватъ, че той е много зависимъ отъ настроенията си. Много дипломати въ Римъ, сѫщо и английскиятъ посланикъ съръ Ерикъ Дръмондъ, не сѫ искали да се срѣщатъ съ него. Той ги плашелъ. Мусолини се гордѣе съ това, че ималъ хиляди познайници, но следъ смъртьта на Арналдо нито единъ приятель. Той казалъ на Емилъ Лудвигъ, че никому не се довѣрява. Тая бележка бѣше махната отъ италианския преводъ на Лудвиговата книга, защото цѣла редица италианци сѫ служили на Дуче вѣрно и вѣрватъ, че сѫ заслужили неговото довѣрие.

Като много добъръ журналистъ, обича журналиститѣ. Той обаче разиграва алюритѣ на прима дона и трѣбва да бѫде подхванатъ крайно внимателно. Той никога не е „шармантенъ“. Той презира всички ласкателства, ако тѣ не сѫ изкустно сервирани. Той може да бѫде бруталенъ, грубъ, веселъ или свадливъ, споредъ настроението, което едва може да прибулва или да прикрива. На хора, които умѣятъ умно да го интервюиратъ, прави комплиментъ и ведно съ това повече разпитва, отколкото отговаря. Дързостьта е най-добриятъ пѫть къмъ неговото благоволение. Спомнямъ си какъвъ бѣше Френсисъ Хекетъ, който току-що бѣше го интервюиралъ за „Сървей графикъ“ — едва си поемаше дъхътъ, защото се бѣше осмѣлилъ да му постави единъ твърде смѣлъ въпросъ: „Кѫде, Ваше Превъзходителство, би билъ днесъ въ своята кариера, ако самъ непрекѫснато би се придържалъ къмъ фашистскитѣ добродетели: дисциплина, вѣрность и подчинение?“

Мусолини знае, че всѣко интервю е най-добрата форма на пропаганда, затова той въ тая область е така щедъръ. Всички журналисти и редактори не биха могли да устоятъ на изкушението да бѫдатъ удостоени съ тъй блазнещия разговоръ съ нѣкой диктаторъ или съ нѣкой държавенъ глава.

Неотдавна единъ английски журналистъ получилъ интервю отъ Мусолини, при което той — като никога — се засмѣлъ при една отъ забележкитѣ на журналиста. Въ проекта на своята статия последниятъ писалъ: „Смѣхътъ на Дуче ме окуражи да критикувамъ фашистския режимъ, въ който има тъй малко мѣсто за хуморъ.“ Когато тоя проектъ билъ представенъ на Мусолини за удобрение (това той изисква при повечето интервюта), Мусолини задраскалъ безцеремонно твърдението, че билъ се засмѣлъ. Диктаторитѣ никога не се смѣятъ!

Двама журналисти само иматъ правото да кажатъ за себе си, че сѫ единственитѣ, които сѫ успѣли безспорно да поставятъ Дуче въ затруднение. Той билъ въ Локарно въ връзка съ пакта на сигурностьта презъ 1925 г. (Между впрочемъ това бѣше единиятъ отъ тритѣ случаи, при които Дуче следъ 1922 г. бѣше напусналъ Италия — презъ тая година той отиде и на Лозанската конференция и посети набърже Лондонъ.) Неговиятъ режимъ току-що бѣше „поелъ“ най-голѣмитѣ италиански либерални вестници. Международното кореспондентско тѣло посрещна това твърде зле и бойкотира неговитѣ конференции по печата. Сърдитъ и раздразненъ, той се видѣ внезапно въ хола на хотела обкрѫженъ отъ журналиститѣ, които го бѣха пренебрегнали. Той се обърна къмъ Джорджъ Слокомбъ отъ „Дейли Хералдъ“, една внушителна червенобрадата фигура, съ когото се бѣше срѣщалъ при конференцията въ Канъ. „Ха, — извикалъ навъсено Мусолини, — какъ сѫ вашитѣ комунистически приятели?“ Слокомбъ отвърналъ съ безупрѣчна учтивость: „Азъ не съмъ комунистъ, г. президентъ, а социалистъ.“ „Ха, — изръмжалъ Мусолини, — значи съмъ се заблудилъ.“ Тукъ единъ холандски кореспондентъ, Жоржъ Нипелсъ, додалъ: „И не за пръвъ пѫть!“

Мусолини чете непрекѫснато. Никой съвремененъ държавникъ, съ изключение може би само на Масарикъ, не е така добре запознатъ съ съвременната литература. Той води систематиченъ бележникъ за четенитѣ книги. Съ точностьта на своитѣ исторически познания той поставилъ Лудвигъ въ изумление. Като повечето хора, които четатъ съ удоволствие, той пише съ удоволствие, и то пише отлично. Той излага върху десетина страници своето схващане върху фашизма, докато Хитлеръ въ „Моята борба“ изразходва шестотинъ страници. Той е най-образованиятъ, а сѫщо така и диалектично най-ловкиятъ между диктаторитѣ — той е и единствениятъ между владѣтелитѣ на нашето време, който може честно да бѫде признатъ за интелектуалецъ. Той самъ се е занимавалъ и изучилъ твърде добре френски и нѣмски езици. Презъ 1925 г. започва да изучава и английски езикъ, за да може да чете уводнитѣ статии на „Таймсъ“. Той избра за учителка една английска журналистка, мисъ Джибсонъ. Често пише — анонимно — за „Пополо д’Италия“. Той е съавторъ на пиесата „Campo di Maggio“ съ сюжетъ отъ стотѣ дни на Наполеона и авторъ на една друга непубликувана пиеса върху най-голѣмия отъ неговитѣ герои — Юлий Цезаръ.

Какво Мусолини мрази най-много? — Хитлеръ, аристократитѣ, паритѣ, коткитѣ, старостьта. Той се отвращава отъ стари хора, преди всичко отъ стари жени. Никакъ не му харесва, когато нѣкой се пошегува и му каже, че е вече дѣдо на внучета. Когато на 29 юлий 1933 г. стана петдесеть-годишенъ, италианскиятъ печатъ не посмѣ да отбележи това дори съ една дума. А какво Мусолини обича преди всичко? — Града Римъ (той винаги е почиталъ римския култъ), дъщеря си Едда, селянитѣ, книгитѣ, самолетитѣ и темпа.

Той може да кара мотоциклетъ и обича като полковникъ Лауренсъ нощемъ да свисти съ машината презъ страната. Наскоро следъ войната той се научи да управлява самолетъ и въ автобиографията си пише за много злополуки и принудителни кацвания, отъ които се е спасилъ като по чудо. Тия спомени му доставятъ неограничено удоволствие.