Джон Гънтър
Европа безъ маска (173)

Югославия — котелъ отъ народности

Кралството на сърби, хървати и словенци е, както Дж. Х. Джексонъ се изразява, продуктъ на „неестествено свързване на причини“. Когато президентъ Уилсонъ прокламира учението за правото на самоопредѣление на народитѣ, той искаше, южнославянскитѣ народи, съ изключение на България, да се освободятъ и обединятъ. Клемансо и неговитѣ реалистични колеги искаха да създадатъ една буферна държава, която да служи за две цели: една значителна часть отъ старата Австро-Унгария да се откѫсне, за да се омаломощятъ нова Австрия и нова Унгария. Освенъ това на Италия да се отнематъ далматинскитѣ брѣгове, които, както се знае, й бѣха обещани чрезъ таенъ договоръ, съ който тя бѣше подкупена да влѣзе въ войната.

Думата Югославия е за повечето западноевропейци само едно неопредѣлено балканско понятие. Фактически обаче Югославия е една отъ най-важнитѣ и най-силни страни въ Европа. Тя се простира отъ унгарскитѣ равнини едвали не чакъ до Егейско море, и отъ вратитѣ на Австрия до излаза на Адриатика. Върху тая площь, голѣма колкото Англия, живѣятъ 13.500.000 души, повечето селяни и планински овчари, сурови, бедни, силни, примитивни, великолепни войници. Главната вѫтрешна цель на Югославия е известна: вѫтрешно-политическа консолидация и продажбата на зърнени храни. Подобно на Румъния, тя живѣе предимно отъ полето. Още отъ началото обаче страната е разкѫсвана отъ вѫтрешни ежби и дѣлежи. Вѫтрешната политика следъ войната се опредѣли отъ отчаянитѣ борби между сърби и хървати. Диктатурата на краль Александъръ се оказа неминуема следъ пълното проваляне на сръбско-хърватското сътрудничество презъ парламентарно управляванитѣ години 1919–1929.

Сърбитѣ сѫ балкански народъ, съсрѣдоточени около Бѣлградъ, отъ източно православно вѣроизповѣдание, съ полутурска култура и воинственъ духъ. Хърватитѣ сѫ групирани около своята столица Загребъ, живѣли сѫ вѣкове въ обсега на Виена, иматъ европейска култура и традиции и сѫ римокатолици. Сърбитѣ се биха презъ войната на наша страна, хърватитѣ (противъ волята си, това е вѣрно!) за Централнитѣ сили. Хърватитѣ сѫ къмъ 3.300.000 души, почти 30 на сто отъ цѣлата страна. Тѣсно свързани съ тѣхъ сѫ тѣхнитѣ братовчеди отъ северъ — словенцитѣ. Хърватитѣ си служатъ съ латинската азбука, сърбитѣ — съ старата кирилица.

Следъ войната страната получи една чисто нова демократична конституция, и тъй разнороднитѣ народности на кралството се очакваше да живѣятъ щастливо помежду си. Разбира се, това не стана. Управляващитѣ сърби, водени отъ Александра, веднага направиха нѣколко тактически грѣшки. Самъ кральтъ, напримѣръ, убеденъ въ неподатливостта на хърватитѣ, не стѫпи десеть години въ Загребъ, при все че тоя градъ бѣше втората столица на държавата му. Това убеди хърватитѣ, че тѣ сѫ третирани като граждани отъ втора класа, и тѣ станаха по-отчаяни и по-непримирими. Страститѣ се разпалиха още повече въ Скупщината, дето се стигна до кръвопролитие. Хърватскиятъ водачъ Радичъ бѣше убитъ тамъ. Психологическата ядка на конфликта бѣше, навѣрно, болката на сърбитѣ, че Загребъ ги превъзхожда въ културно отношение. Затова тѣ наказаха Загребъ. Несъзнателно сърбитѣ мразѣха „европейската цивилизация“, която въ тѣхнитѣ очи се въплъщаваше отъ германскитѣ и австрийскитѣ завоеватели презъ войната. А хърватитѣ, при все че сѫ славяни по раса и по езикъ, сѫ изцѣло германизирани. Тѣ сѫ по-богати отъ сърбитѣ, притежаватъ по-голѣмата часть отъ индустрията. Нищо чудно, че сърбитѣ, които понесоха всички бедствия на войната и чиято страна бѣше жестоко опустошена, сега се показватъ ревниви.

Хърватитѣ наричатъ сърбитѣ „мексиканци“ и „бандити“. Сърбитѣ наричатъ хърватитѣ „размирници“. Хърватитѣ казватъ, че предпочитатъ дори старата монархия на Хабсбургитѣ, предъ диктатурата на Александъръ и предъ бѣлградската тирания. Сърбитѣ цитиратъ насмѣшливо старата поговорка, че ако останатъ само трима хървати на тоя свѣтъ, ще се образуватъ четири хърватски политически партии. Хърватитѣ направиха отъ своя убитъ водачъ мѫченикъ. Сърбитѣ отговориха съ твърдението, че хърватитѣ презъ течението на хиляда години сѫ направили всичко за своята независимость, само не сѫ се борили. И сърбитѣ принуждаваха хърватитѣ къмъ подчинение.

Всичко, а за това сѫ виновни и дветѣ страни, е печално. Югославия се нуждае отъ 40-годишенъ миръ. Тя се нуждае отъ време, за да развие своитѣ рудници, своето земедѣлие, своитѣ великолепни естествени източници на сурови материали. Страната е изтощена, тя трѣбва да се възстанови. Да вземемъ за примѣръ Бѣлградъ. Повечето магазини въ главнитѣ улици, дори и сега, се занимаватъ съ продажба на крайно примитивни потрѣби на всѣкидневния животъ. Малко градове иматъ такова красиво мѣстоположение като Бѣлградъ, високо на две голѣми рѣки, Дунавъ и Сава, но той прилича на хубаво селско момиче въ каляската на кралица, облечено въ дрехитѣ на просекиня.

Когато Александъръ умрѣ, хърватитѣ не въстанаха, както мнозина очакваха. Хърватитѣ сѫ, както сърбитѣ ги упрѣкватъ, кротки хора, които не обичатъ нито кръвопролитията, нито революциитѣ. Тѣ нѣмаха орѫжие. Хърватскитѣ части въ войската бѣха грижливо разпратени по отдалеченитѣ области. Сръбскитѣ полицаи, типични жандарми, внимаваха. Освенъ това отъ Италия не идваше никаква помощь. За честьта на мъртвия Александъръ, наложи се политическо примирие, но то не продължи дълго.