Джон Гънтър
Европа безъ маска (131)

Известно е, че социализмътъ въ Англия не е революционенъ. Дори отвратителнитѣ условия въ мизерствуващитѣ квартали, мѫкитѣ на два милиона безработни и красноречието на съръ Стафордъ Крипсъ не могатъ да го революционизиратъ. Трудно е да се постигне истинска солидарность между беднитѣ на една страна, въ която, както Мирски казва, „най-малкиятъ чиновникъ съ твърда яка изглежда като противникъ на работницитѣ“. Огромното стопанско подобрение, което Англия преживѣ, се постигна отчасти за смѣтка на работещитѣ класи, обаче това нищо не допринесе за засилването на лейбъристската партия или на по-незначителната комунистическа партия.

Лейбъристската партия, продуктъ на Фабиановата доктрина за „неизбѣжностьта на постепенното развитие“, се обяви официално за социалистическитѣ принципи едва презъ 1918 година. Влиянието на учението на Карлъ Марксъ между британскитѣ социалисти е било винаги относително ограничено. И когато бѣше съставено първото лейбъристско правителство, то пое властьта не само съ признанието, но дори съ предпоставката, че не ще предприеме никакви социалистически мѣроприятия, дори и да ги желае. Трейдюнионитѣ, т.е. синдикатитѣ, които обхващатъ осемь милиона английски работници, се обявиха за социализма формално едва презъ 1924 г. Троцки цитира Макдоналда, който каза, че революцията била „катастрофа, нещастие и нищо друго“.

Когато лейбъристската партия бѣше поканена да образува правителство, тя застана, както казва Хю Далтънъ, предъ три алтернативи. Можеше да отхвърли поемането на властьта, защото нѣмаше чисто лейбъристско мнозинство въ парламента. Можеше да се съгласи да прокара „нѣкои смѣли социалистически мѣрки“, да се остави да бѫде бламирана и при новитѣ избори да апелира къмъ страната. Или пъкъ можеше открито и свободно да работи съ либералитѣ, които представляваха езичето на везнитѣ. Кабинетътъ на Макдоналдъ обаче не направи нито едно отъ тритѣ. Той само тъпчеше на едно мѣсто.

Презъ 1929 г. Лейбъръ спечели 261 мандата, единъ твърде приличенъ брой. Следъ финансовата криза презъ 1931 г. и образуването на националното правителство, тѣ спаднаха на 57. Презъ 1936 г. Лейбъръ ги увеличи само до 154, при все че цѣлата опозиция получи 46 на сто отъ всички подадени гласове. Поради различни причини, лейбъристската партия не спечели много. Първо, националното правителство се славѣше съ стопанския подемъ, който искаше да проведе. Второ, по отношение на външната политика Лейбъръ бѣше въ невъзможно положение, следъ като отъ една страна бѣше подкрепила правителството по санкциитѣ, а отъ друга страна съвсемъ нелогично се противопоставяше на въорѫжаването.

Отъ много години, навредъ по свѣта, въорѫжаването е представлявало за лѣвичаритѣ фатална проблема. Ако тѣ гледатъ на нѣщата далновидно, би трѣбвало да признаятъ необходимостьта отъ национална отбрана срещу Германия. Ако обаче тѣ подкрепятъ въорѫжаването и едно силно правителство, тѣ подпомагатъ засилването на капитализма и сѫщевременно пречупватъ всички опити за социалистически реформи въ собственитѣ си страни. Лѣвичаритѣ гледатъ честно като на пръвъ свой дългъ да подкрепятъ СССР, но откато Германия стана главниятъ врагъ на СССР тѣ можеха да вършатъ това само като подкрепятъ капиталистическитѣ държави, ако тѣ сѫ антигермански, и да застанатъ на твърда позиция, която възспира революцията по роднитѣ имъ страни.

Освенъ това лейбъристската партия въ Англия страда и отъ разпокѫсано водачество. Съ смъртьта на Артъръ Хендерсънъ изчезна единствената едновременно жива и достойна за уважение фигура въ партията. Хендерсънъ бѣше великолепенъ човѣкъ, чието сърдце и сили бѣха разбити чрезъ саботажитѣ, направени на Разорѫжителната конференция. Той говорѣше на езикъ, за какъвто никой отъ наследилитѣ го нѣма нито неговия куражъ, нито дарованието му. Когато бѣше външенъ министъръ въ второто лейбъристско правителство, единъ отъ чиновницитѣ му го посъветвалъ да изпрати поздравителни телеграми до Мусолини и до Папата по случай сключването на Латеранския договоръ. „Не, — отвърналъ чичо Артъръ — на Папата нѣма да пратя никаква телеграма. Азъ съмъ уеслианецъ. А и на Мусолини нѣма да телеграфирамъ, защото въ една публична речь го нарекохъ убиецъ на Матеоти.“

Отъ сегашнитѣ лейбъристски водачи най-интересни сѫ Морисънъ и Крипсъ.