Джон Гънтър
Европа безъ маска (180)

Дѣдо

Обикновено Пилсудски не бѣше наричанъ баща — той бѣше твърде старъ за това звание, — а „дядекъ“. Той говорѣше съ всички хора на „ти“, тѣ не му отвръщаха съ сѫщата интимность, но го наричаха комендантъ. Че стариятъ диктаторъ е билъ дезертьоръ, хайдутинъ, любитель на скатологически изрази, бандитъ, безогледенъ деспотъ (на стари години), изглежда неоспоримо. Още по-малко би могло да се отрече, че е билъ честенъ, симпатиченъ и безусловенъ полски патриотъ.

Кариерата на Дядекъ е една отъ най-забележителнитѣ на нашето време. Той не е човѣкъ отъ народа като Мусолини, Долфусъ или Кемалъ Ататюркъ. Роденъ е презъ 1867 г. въ едно имение при Вилна и произхожда отъ старо литовско аристократическо семейство. Любовьта му къмъ поляцитѣ го подтикнала къмъ революционна дейность, а омразата му къмъ царска Русия, подхранвана отъ националистически източници, завладява живота му.

Майка му, пламенна полска патриотка и приятелка на руситѣ, му позволила да се отклони отъ семейната традиция и да стане марксистъ, защото единствената деятелна революционна организация по онова време била социалистическа. Той билъ студентъ по медицина (Пилсудски пропадналъ на изпита за получаване на докторска титла отъ университета въ Харковъ), когато започналъ дейностьта си като бунтовникъ. Презъ 1887 г. билъ арестуванъ и осѫденъ на заточение въ сибирскитѣ оловни рудници, защото взелъ участие въ конспирацията за убиване на императоръ Александъръ III. За сѫщото, по-голѣмиятъ братъ на Ленинъ билъ обесенъ. Единъ отъ братята на Пилсудски билъ сѫщо така екзекутиранъ. Всичко това било достатъчно, за да остане революционеръ.

Презъ 1893 г. той се завърналъ отъ Сибиръ и започналъ да издава социалистически вестникъ „Работникъ“. Той се придвижвалъ отъ мѣсто на мѣсто, за да може да издава вестника. Полицията не могла да залови него и тайната му печатница въ продължение на седемь години. Презъ 1900 г. пакъ влѣзълъ въ затвора, и то въ ужасния „Павилионъ № 10“ на варшавската крепость, едно подземие, въ което задържали най-страшнитѣ политически престѫпници. Лѣкаритѣ отъ затвора го изпратили на лѣчение въ Петерсбургъ. Съ помощьта на единъ лѣкарь полякъ той избѣгалъ и се върналъ въ Полша.

Следващитѣ години прекаралъ като патриотиченъ разбойникъ и презъ 1908 г. ограбилъ единъ пощенски влакъ, което наведнъжъ му донесло два милиона рубли. Когато следъ години полско-рускитѣ отношения се нормализираха, Сталинъ изпрати на Пилсудски неговото полицейско досие отъ царско време като знакъ на приятелство. При обявяването на войната Пилсудски се отказалъ отъ социализма, защото чувствувалъ, че най-добриятъ начинъ да тласне Полша къмъ въстание е най-напредъ да тръгне съ австрийскитѣ части срещу руситѣ и следъ това да продължи борбата съ една полска армия. Така сѫ се създали легионитѣ. Безъ да му мислятъ много, австрийцитѣ разрешили неговата организация.

Презъ време на войната Пилсудски се превръща въ романтична легенда. Споредъ една широкоразпространена легенда, той се преоблѣкълъ като руски кавалерийски офицеръ, отишълъ на конь въ варшавската крепость и разпоредилъ освобождаването на всички поляци, политически затворници. Подъ предлога, че ще ги закара въ другъ затворъ, той ги пусналъ на свобода.

Пилсудски напусналъ първата си жена презъ 1912 г. Втората му жена била социалистическа другарка. Тя работила, презъ времето, докато Пилсудски билъ затворенъ отъ германцитѣ, въ една фабрика въ Гроховъ, близу до Варшава. Когато презъ 1918 г. се завръща въ Полша, първата му работа като държавенъ глава била да тръгне съ президентската каляска за Гроховъ, следванъ отъ великолепна свита, чиито коне били подковани съ сребро, да вземе жена си и да се завърне съ нея въ двореца. Отъ нея той ималъ две деца: Ванда сега 19-годишна, и Ядвига, 16-годишна, които той обичалъ горещо.

Пилсудски билъ инициаторътъ за преврата, чрезъ който Полша отне на Литва града Вилно. Когато билъ запитанъ отъ събралитѣ се министри по тоя въпросъ, той отхвърлилъ енергично всѣка отговорность. Нѣколко дни следъ това (става дума за 1920 г.) си подалъ оставката като държавенъ глава и свикалъ министритѣ. „Господа, — казалъ той, — вчера азъ ви излъгахъ. Заемахъ официаленъ постъ и трѣбваше да лъжа. Сега съмъ изцѣло частно лице и мога да ви кажа истината. Азъ подбутнахъ работата за Вилна. Довиждане, господа!“

При все че е билъ грубъ и суровъ, обичалъ да се шегува съ хората. На старини неговата прилика съ Фридрихъ Ницше ставаше все по-поразителна. Много хора твърдятъ, че му е липсвало душевно равновесие и сѫ на мнение, че тогава, когато се е правилъ на лудъ, за да избѣга отъ руситѣ, не е само симулиралъ. Той непрекѫснато изненадвалъ подчиненитѣ си, като чрезъ фалшиви твърдения ги е водилъ за носоветѣ. Той довелъ Бекъ и Присторъ едвали не до нервно разстройство, като не ги държалъ въ течение на нищо, а струпвалъ върху тѣхъ отговорностьта за всичко, което ставало.

Следъ войната стариятъ маршалъ се оттегли отъ политиката. Той пое отново властьта презъ 1926 г., за да „възстанови реда“ (при което 600 души бѣха избити по улицитѣ на Варшава). Следъ това управляваше отъ кулиситѣ като воененъ министъръ. Той се присмиваше на депутатитѣ. Грубата сила на неговия гласъ бѣше прочута. Малко речи на Пилсудски биха могли да се отпечататъ дословно въ нѣкой западноевропейски вестникъ. Умиращъ, той си спомнилъ своето отечество Литва, и шепнелъ наставления за дъщеритѣ си. Последнитѣ му жестове бѣха характерни за него. Той заповѣдалъ, мозъкътъ му да бѫде даденъ на варшавския университетъ за научни цели. Сърдцето му да се пази въ Крипта при Вилна, кѫдето е погребана и майка му. Тѣлото му обаче бѣше изпратено въ трети градъ, Краковъ, кѫдето той лежи въ гробницата на старитѣ полски крале.