Джон Гънтър
Европа безъ маска (104)

Санкции

Английската политика по отношение на санкциитѣ, които трѣбваше да се приложатъ спрямо Италия поради нарушаване статута на Обществото на народитѣ, стана ясна едва презъ хубавото лѣто на 1935 г. Отначало правителството не зае здраво становище срещу войната. „То бѣше, — така писа анонимниятъ авторъ на «Инкуестъ уонъ Писъ» — страстно откровено въ желанието си, лъвътъ и агнето да лежатъ мирно заедно. Не бѣше само ясно, дали агнето ще лежи въ лъва или вънъ отъ него.“ Когато Мусолини отиде тъй далечъ, че навлѣзе съ сто хиляди души въ Абисиния и не можеше вече да се върне — английската политика стана по-остра. Адмиралтейството изпълни Срѣдиземно море съ бойни кораби, а Идънъ наблѣгна въ Женева за стопански санкции. Всѣки бѣше убеденъ, че Англия иска да нанесе ударъ на Дуче. До голѣма грубость обаче не се стигна. Отначало Англия се стѫписа предъ необходимостьта да вземе нѣкакво решение. Нейната политика куцаше съ двата крака. Тя не искаше войната, но не искаше да удря продължително Мусолини по главата. Отъ една страна тя не одобряваше нарушението на мира, отъ друга страна не искаше да изостави системата на колективната сигурность, която накара Мусолини да излѣзе отъ Обществото на народитѣ и да отиде въ рѫцетѣ на Хитлеръ.

Политиката на санкциитѣ, която за сега се прокарваше временно, имаше много вѫтрешни причини.

Както се вече спомена, абисинската криза се смѣтна отначало като една „окончателна“ криза на системата на „Обществото на народитѣ“. Изходътъ отъ нея трѣбваше да покаже ясно, дали Обществото ще трѣбва да се разтури при неудачи или пъкъ ще трѣбва да развие полезна работа. Обстоятелството, че Япония се бѣше противопоставила съ успѣхъ на Обществото на народитѣ по отношение на Манджурия, караше членуващитѣ въ него сили да се опълчатъ срещу Мусолини. Обществото на народитѣ бѣше подиграно въ Далечния изтокъ, безъ обаче това да даде нѣкакви последици. Абисиния бѣше много близу. Ако бѫдатъ оставени да правятъ каквото си искатъ въ Абисиния, то означаваше, че следното нападение ще бѫде въ Европа. Санкции срещу Италия означаваха, погледнато по-далновидно, санкции срещу Германия.

Второ, доминионитѣ, които следъ Уестминстерския договоръ имаха правото да се отдѣлятъ отъ Британската империя и да бѫдатъ свързани помежду си само чрезъ символа на короната, подкрепиха здраво политиката на санкциитѣ. Въ Женева имаше много идеализъмъ презъ септемврий и октомврий на 1935 г., и Южна Африка има много хубавъ дѣлъ въ него. На предвидливитѣ и обмислящи глави въ Уайтхолъ стана изведнъжъ ясно, че Обществото на народитѣ се изтъква като инструментъ съ неоценима стойность за взаимно поддържането на Британската империя.

Трето, либералното обществено мнение въ Англия, което мразѣше фашизма, се зае усърдно да събори Мусолини върху морално-политическа почва.

Четвърто, презъ юний Съюзътъ за Обществото на народитѣ въ Англия произведе информативенъ плебисцитъ, нареченъ „Peace Ballot“ и рѫководенъ отъ мощния лордъ Сесилъ. Гласуваха 11.500.000 души и отъ тѣхъ 10.088.000 одобриха стопански, а не военни санкции срещу всѣки нарушитель на мира. Сѫщевременно 6.748.000 бѣха готови, „въ случай на нужда“, да подкрепятъ и военнитѣ санкции. Срѣдниятъ брой на който и да е английски изборъ дава къмъ 20.000.000 гласа. Прочее, явно бѣше, че английското правителство не можеше да си позволи да пренебрѣгне мнението на половината отъ избирателитѣ въ страната. Тоя плебисцитъ засили привърженицитѣ на санкциитѣ въ кабинета, като Антони Идънъ забърка всички, които, като Макдоналдъ, нѣмаха добро разположение спрямо Обществото на народитѣ.

Пето, лейбъристската партия енергично подкрепи официалната опозиция, а преобладаващото мнозинство — политиката на санкциитѣ.

Шесто, генералъ Смътсъ подчерта, че абисинската война ще бѫде смѣтната, както въ Африка, така и навредъ въ английскитѣ колонии, като война между чернитѣ и бѣлитѣ, което безспорно би се отразило неприятно върху британскитѣ интереси.

Седмо, както се вече изтъкна, интереситѣ на Империята бѣха забъркани въ тоя случай. Идеализъмъ и това, което се нарича „характеръ“, играятъ голѣма роля въ английската политика, но само идеализмътъ не бѣше достатъченъ за остротата на британския отговоръ по италианското нападение. Идеализъмъ, плюсъ Египетъ, Червено море и Индия, накараха Англия да открие фронтъ срещу Италия. Конфликтътъ избухна между единъ старъ, преситенъ и единъ новъ, неизпробванъ още империализъмъ. Щомъ Мусолини започна да съсрѣдоточава части близу до Египетъ, англичанитѣ скочиха. Съръ Самуелъ Хоръ бѣше — докато изгуби поста си — най-щастливиятъ външенъ министъръ на нашата съвременность. Той трѣбваше да води политика, въ която идеализмътъ и империализмътъ да си хармониратъ. Не само Богъ, и пѫтьтъ на Англия къмъ Индия бѣха на негова страна.