Даниел Стийл
Спомен (8)

8.

— Какво си направила? — Марчела я погледна в пълно недоумение. За миг Серена се уплаши за нея, че може да припадне.

— Успокой се, за бога. Казах му. Това е всичко.

— Казала си на майора? — Марчела изглеждаше шокирана. — Какво му каза?

— Всичко. За родителите си. За къщата. — Серена се опитваше думите й да прозвучат предизвикателно, но не се получи и тя избухна в нервен смях.

— Какво те накара да го направиш? — Старата жена втренчи в нея проницателен поглед. Значи не се е излъгала. Серена бе започнала да се влюбва в красивия млад американец. Сега само остава той да се ожени за нея и молитвите й за нейната любимка ще бъдат изпълнени. Това бе единствената надежда, която хранеше за Серена, и от незначителните подробности, които долавяше с набитото си око, разбираше, че е добре възпитан, може би от богато семейство, и изобщо отдавна беше на мнение, че той е чудесно момче.

— Просто го направих, и толкоз. Разговаряхме и аз почувствах, че няма да е честно, ако не му открия истината.

Марчела беше твърде възрастна и твърде мъдра, за да повярва дори на една нейна думичка, но дълбокомислено кимаше и се преструваше, че приема мотивите й.

— И той какво каза?

— Нищо. — Серена се усмихна на себе си… „Че ме обича…“ — Мисля, че титлата не му направи впечатление. По дяволите — възкликна тя и се засмя на Марчела. — За него аз съм си прислужницата от горния етаж.

— Така ли? — Старата жена не откъсваше поглед от лицето й. — И само това ли си за него, Серена?

— Разбира се. Е, добре де… предполагам, че вече сме приятели… — Думите й заглъхнаха и Марчела се позамисли, но реши да бъде по-настоятелна и да изкопчи отговор на въпроса, който не излизаше от съзнанието й.

— Обичаш ли го, Серена?

— Дали го… Ама защо, това е… — Девойката започна да повишава тон, ала след миг се отказа от преструвките и бавно поклати глава. — Да. Обичам го.

Старата жена я прегърна.

— А той обича ли те?

— Мисля, че да. Но… — Серена с дълбока въздишка се освободи от прегръдките й и взе да се разхожда из стаята — Но… това няма никакво значение, Чела. Аз трябва да съм наясно с истината. Всичко е от романтичната атмосфера на Рим, спонтанен порив след кошмара на войната. Един ден той ще се върне към света, които му е близък.

— И ще те вземе със себе си — допълни с гордост Марчела. В края на краищата това момиче бе сякаш плът от плътта й.

— Не мисля. Ако го направи, ще бъде от съжаление. Ще му е мъчно да ме остави тук.

— Добре. Значи ще отидеш с него. — Така, както Марчела виждаше нещата, всичко бе уредено. Но Серена знаеше много повече.

— Не е толкова просто.

— Просто е, ако ти го искаш. Искаш ли го? Обичаш ли го достатъчно, за да заминеш с него?

— Разбира се, но не това е проблемът. Той си има свой живот там, Чела. Не е от хората, които ще си заведат войнишка булка у дома…

— Войнишка булка! — Марчела скочи на крака. — Войнишка булка? Ти луда ли си? Sei pazza? Ти си принцеса. Или забравяш това? Сети ли се да му кажеш, че си принцеса? — Изглеждаше загрижена и Серена се засмя.

— Да, но какво от това? Аз нямам нищо, Чела. Вече не. Съвсем нищо. Нито пари, нищо. Какво ли ще си помисли семейството му, ако ме заведе у дома си? — Бе помъдряла за една нощ, ала Марчела не искаше да я слуша.

— Ще си помислят, че е извадил късмет, това ще си помислят.

— Може би. — Но Серена не беше на такова мнение. В паметта й възкръсна девойката от снимките… Чуваше го да казва: „Семейството ми е много привързано към Пати“. А дали щяха да се привържат към нея? Изглеждаше невероятно. Сега се срамуваше. Сякаш и тя се бе опозорила, както чичо й Серджо и Дучето, те съсипаха родината й, а тя — живота си. Серена тръгна към градината и Марчела загрижено я изпрати с поглед.

За Серена месец октомври бе като сън. Тя и Бред бяха изяснили отношенията си с чудновата прецизност и всяка вечер той си отиваше в стаята, а тя привидно се прибираше в своята. Когато Марчела си легнеше и ординарците се оттеглеха както обикновено, младата жена влизаше на пръсти в централната част на къщата и безшумно се отправяше нагоре по мраморното стълбище към спалнята, където любимият й я очакваше с нещо интересно за разказване — комични случки, понякога писмо от по-малкия му брат, с бяло вино или шампанско и поднос със сладки, със снимките, които й е направил предишния уикенд и които внимателно разглеждаха. Винаги имаше какво да си споделят и обсъждат, на какво да се посмеят и наслаждават, а малко по-късно неизбежно идваше вълшебството, нескончаемите открития и удоволствия, които намираше в прегръдките му. Постепенно снимките на Пати бяха преместени в кабинета и вече изобщо не ги виждаше. Прекарваха нощите, уютно сгушени в леглото му, а после ставаха заедно, към шест часа сутринта, преди да са се събудили другите обитатели на къщата. Седяха известно време, наблюдавайки изгрева на слънцето и познатата градина, и след последна целувка, последно докосване, последна прегръдка тя се прибираше в стаята си и всеки се залавяше със своите задължения. И така ден след ден, сякаш бяха младоженци, защото и двамата с нетърпение очакваха да падне вечерта и да се отдадат един на друг.

Веднъж в края на октомври Серена влезе при него и го завари някак притеснен и разсеян. Обви ръце около шията му, но той се сепна, а когато му каза нещо по този повод, сякаш не я чу.

— Какво? — Седеше пред камината, загледан в огъня, с израз, който говореше, че съзнанието му е някъде далече. — Извинявай, Серена. Какво каза? — Вдигна очи към нея.

— Казах, че изглеждаш разтревожен, скъпи. — Шепотът й погали шията му и той с дълбока въздишка сложи ръце върху нейните.

— Не. Просто съм разсеян.

Гледайки го отблизо, тя за кой ли път си помисли колко горд вид има и колко красиви са сивите му очи, вече се бе убедила, че е интелигентен и деликатен. Понякога дори прекалено. Беше човек, чиято най-силна добродетел бе състраданието, и той винаги се стремеше да разбира подчинените си и да им помага. Понякога това го правеше недотам твърд за ръководител. Имаше добро сърце. Винаги се вълнуваше за другите.

— От какво си разсеян, Би Джей? — Серена се усмихна на прякора, с който се обръщаха към него. Тя рядко го използваше. Когато искаше да го подразни, му казваше „майоре“. Иначе го наричаше Бред.

Той я погледна замислено и реши, че трябва да й каже. Искаше му се да изчака до другата сутрин, но какъв бе смисълът — никога нямаше да дойде подходящ момент.

— Серена… — Сърцето й спря, пронизано от интонацията, с която произнесе името й. Знаеше какво ще последва. Той си заминаваше от Рим. — Получих телеграма тази сутрин. — Тя слушаше със затворени очи, опитвайки се да сдържа сълзите си. Знаеше, че трябва да бъде твърда, но всичко в нея се бе размекнало. Отвори бързо очи и видя своята болка, отразена в неговите. — Хайде, скъпа, не е толкова страшно. — Взе я в прегръдките си и започна бавно да обсипва с целувки меката й, сякаш от златни нишки, коса.

— Заминаваш ли? — прошепна дрезгаво, но Бред бързо поклати глава.

— Разбира се, че не. Ти това ли си помисли? — Той леко се отстрани от нея, а в очите му се четеше и любов, и тъга. — Не, скъпа. Не заминавам. Не е служебно. — И тогава реши да й го каже веднага. — Пати пристига. Чудя се защо. Споменава, че пътуването е годежен подарък от баща й. Откровено казано, смятам, че е разтревожена. Напоследък й пишех рядко и тя се обади по телефона онази сутрин, веднага след… Не знам. Не бях в състояние да говоря. — Бред се изправи и бавно започна да се разхожда из стаята с блуждаещ, тревожен поглед. — Не можах да й кажа нещата, които искаше да чуе. — После се обърна към Серена. — Не можех да се преструвам пред нея, Серена. Не знам. Не съм сигурен какво трябва да направя. Вероятно е трябвало да й съобщя още преди няколко седмици, да разваля годежа, но… — Той изглеждаше отчаян и нещастен. — Просто бях объркан.

Серена отмаля. Остра болка я прободе в сърцето.

— Ти още я обичаш, нали? — Това бе повече заключение, отколкото въпрос. И Би Джей я погледна с нова мъка в очите.

— Не съм сигурен. Вече месеци не съм я виждал и всичко бе така нереално. Бях си у дома за пръв път от три години. Беше толкова опияняващо и толкова романтично, пък и моите, и нейните родители ни насърчаваха. Беше като на филм, не мисля, че така би трябвало да бъде в реалния живот.

— Но ти си щял да се ожениш за нея.

Той мъчително пое дъх.

— Всички искаха това. — А после почувства, че трябва да бъде честен. — И аз го исках. Тогава решението ми изглеждаше толкова правилно. Но сега…

Протягайки ръце към огъня, Серена затвори очи, преглъщайки болката от онова, което неизбежно щеше да последва. А после пак го погледна, не с гняв, а с тъга. Знаеше, че не може да мери силите си с красивата тъмнокоса жена. Тя вече го бе спечелила. А Серена беше никоя. Просто прислужница от горния етаж, както се бе изразила пред Марчела. Но най-страшното беше, че това бе самата истина.

— Знам какво си мислиш — рече той с отпаднал глас, виждайки я как се отпусна на един стол до прозореца, и прокара ръка през и без това разрешената си къдрава коса. Преди да дойде при него тази вечер, той бе прекарал часове тук, седейки, мислейки, претегляйки, задавайки си въпроси, на които нямаше отговори. — Серена, аз те обичам.

— И аз те обичам. Но също така разбирам, че макар и много романтично и чудесно, то не е достатъчно, Бред, няма бъдеще. Онова момиче и семейството й те познават. Ти ги познаваш. Те са част от твоя живот. А какво всъщност може да бъде това между нас? Красив спомен? Миг нежност? — вдигна рамене Серена. — Всичко е по-скоро „като на филм“ — цитира го тя. — Няма нищо общо с истинския живот. Не можеш да ме заведеш у вас. Не можем да се оженим. Тя е тази, за която трябва да се ожениш, и ти го знаеш. — Очите й се напълниха със сълзи и Серена се извърна, а Бред бързо отиде при нея и я притегли в обятията си.

— А какво ще стане, ако не искам?

— Налага се. Ти си сгоден.

— Бих могъл да разваля годежа. — Но при тези думи се почувства отвратително, защото не беше сигурен дали точно това иска. Обича това момиче. Но бе обичал и Пати. И беше толкова горд, толкова весел, толкова развълнуван. Същото ли усеща и сега? Същото ли изпитва към Серена? Не, това не е вълнение, това е нещо различно, нещо спокойно. Кротка нежност и желание да я закриля, почти бащинско чувство. Иска му се да й бъде опора. Но също така му се иска всяка вечер да е с него. Свикнал е да разчита на тихото й присъствие, на мъдрите й думи, на миговете мълчание, в които тя претегля всичко, което е казал. Помага му с уместни съвети. Често пъти, когато седи до бюрото си и си мисли над някой проблем, щом чуе галещия й глас до себе си, добива кураж и увереност. Серена му вдъхва сили, на което Пати не е способна. Тя е преживяла и мъка, и загуба — това я е направило по-силна, и тази сила тя споделя с него. Когато е до него, той има чувството, че би могъл да премести планини, а в обятията й намира страст, каквато не е познавал досега. Но дали това ще трае цял живот? И може ли наистина да я заведе у дома? Именно тези неща го изпълват със смут. Пати Атертън е от неговия свят, от неговото духовно пространство, тя е част от вече готов гоблен. Редно е да бъдат заедно. Или не? Вглеждайки се в дълбоките зелени очи на Серена, съвсем не беше сигурен. Всичко, което искаше, бе именно това, което получаваше, докато я прегръщаше — страстта, топлината, копнежа, силата, с която го даряваше. Не можеше да се лиши от тях. Но вероятно щеше да се наложи. — О, Боже мой, Серена… аз просто не съм сигурен. — Той я притисна до себе си и усети, че тя трепери. — Такова съм магаре. Трябва да предприема някаква решителна стъпка. И ужасното е, че ти знаеш, а Пати не знае. Аз съм длъжен поне да й кажа истината. — Чувстваше се виновен и пред двете и това го раздираше отвътре.

— Не, Бред, не си длъжен. Пати не бива да знае. Ако се ожениш за нея, тя въобще не трябва да знае за мен. Просто войнишка авантюра на един американски войник с една италианка… Около нас има много такива случаи. — Серена се позамисли с горчивина над думите си, но после прогони гнева от себе си. Тя няма право да се сърди. Сама му отдаде сърцето си и себе си и това положение с нищо не би могло да се промени, тя през цялото време знаеше, че има и друга жена и че от тази връзка може да не излезе нищо. Заложи на хазарт и, както изглежда, загуби. Ала не съжаляваше. Тя го обича и знае, че независимо от това какво изпитва към годеницата си, той също я обича. — Кога пристига? — Очите й изгаряха неговите и той си пое дълбоко дъх.

— Утре.

— О, Боже. — Значи това е последната им нощ. — Защо не ми каза?

— До тази вечер не бях напълно сигурен. Току-що получих нова телеграма. — Бред я притегли в прегръдките си.

— Искаш ли да си отида сега? — Беше едно малко перчене и той бързо завъртя отрицателно глава и я притисна още по-силно.

— Не… О, Боже, не си отивай… имам нужда от теб. — А после, осъзнавайки колко нечестно постъпва, изведнъж отново се почувства виновен, и бавно се отдръпна от нея. — Искаш ли да си вървиш? — Този път Серена бе тази, която завъртя отрицателно глава, с очи, приковани в неговите.

— Не.

— О, миличка… — Той зарови лице в шията й. — Обичам те… Защо съм толкова слаб…

— Не си слаб. Ти си просто човек. Случват се такива неща и предполагам — тя въздъхна мъдро — че се случват всеки ден.

Но с него нищо подобно не се бе случвало преди. Никога не се бе чувствал толкова объркан. Обичаше две жени и нямаше представа коя от двете е правилният избор.

— Ела. — Серена стана и го хвана за ръка.

И когато я погледна, стори му се по-женствена от всякога. Просто бе абсурдно, че е само на деветнайсет години. Бе зряла и мъдра като времето и сега, застанала пред него, с нежна усмивка му протегна ръце и той бавно се изправи.

— Изглеждаш уморена, скъпа.

Болеше я отвътре, но не му позволи да разбере това. Вместо болката му показа любовта си и своята нежна сила. Същата сила, благодарение на която бе преживяла смъртта на родителите си, бягството от Щатите и загубата на баба си по време на войната. Същата сила, която й бе помогнала да се завърне и да заживее в двореца, в помещенията за прислугата, да бърше пода в баните и да забрави, че някога е била принцеса. Това бе силата, която му предаваше. Серена мълчаливо го заведе в спалнята, застана до леглото на майка си и започна бавно да се съблича. За тях това бе вечерен ритуал и понякога той й помагаше, а понякога само с възхищение наблюдаваше грациозната красота на младото й тяло, стройните нозе и гъвкавите й движения. Но тази вечер не можеше да удържи ръцете си, а лунната светлина танцуваше в платинената й коса и дрехите му вече лежаха на купчина до него, преди още тя да се е съблякла. След миг бързо я повдигна и положи на леглото, покривайки тялото й с топли жадни целувки.

— О, Серена, скъпа… обичам те толкова много.

Тя прошепна името му и в продължение на дълги часове през лунната нощ те бяха забравили, че има и друга жена, и Серена бе негова отново и отново.