Даниел Стийл
Спомен (31)

31.

В един мъглив ден в края на юли Серена стоеше в шест часа сутринта на пристанището в Оукланд и прегръщаше Теди за последен път. Седмиците бяха отлетели така бързо и тя не можеше да повярва, че той вече заминава. В началото го молеше да промени решението си, но накрая го прие. А и от начина, по който се развиваха нещата в Корея, бе очевидно, че рано или късно щеше да му се наложи да замине. Получи заповед за флотата и щеше да изкара курс за интернист някъде в Корея. Не това бяха планирали. Но след смъртта на Бред всичко бе рухнало.

За по-малко от два месеца целият свят се бе обърнал с главата надолу за Серена. Сега бе вдовица, сама с Ванеса и работеше, за да се прехранват. И когато погледна Теди, облечен в униформа, тя осъзна, че последният човек, на когото можеше да разчита, щеше да си отиде. Серена се притисна към него и остана дълго така, като се опитваше да задържи сълзите, стискайки очи.

— Боже мой, Теди. Не искам да заминаваш.

— Аз също.

А после, стараейки се да играе ролята на храбра сестра, тя му се усмихна закачливо.

— И да бъдеш послушен, да си носиш галошите и да ми пишеш всяка неделя… — След миг с пресипнал шепот добави: — Не ни забравяй.

— О, Серена… Не говори така! — Той силно я притисна до гърдите си и ако някой ги наблюдаваше отстрани, щеше да си помисли, че тя се сбогува със съпруга си, а не с брат му. Теди избърса сълзите от бузите й, прегърна я отново, после се отдръпна назад, за да я погледне за последен път.

— Ще се върна, и то скоро. А ти се грижи за себе си и за Ванеса вместо мен.

Серена кимна, а сълзите рукнаха от очите й. Другите мобилизирани бързаха покрай тях да се качат на кораба, който трябваше да отплава след час. „Господи, как ми се иска да остана при нея“, помисли си той, докато я гледаше. Но знаеше, че трябва да замине. Това беше нещо, което бе длъжен да стори заради себе си и заради брат си, без значение какво смятаха другите. Майка му излетя от Ню Йорк побесняла, заплашвайки, че ще го принуди със сила, ще използва всичките си връзки и ще направи така, та да изхвърчи от армията. Но той бе толкова твърд по отношение на решението си, че накрая дори и тя капитулира. Хората трябваше да уважават мотивите му и неговия начин на мислене. Онова, което ужасяваше Серена, бе възможността да бъде убит.

Когато посегна да го прегърне за последен път, тя се опитваше да не мисли за това. Между тях се бе създала една изключителна връзка от самото начало, а след раждането на Ванеса връзката бе станала по-силна. Но през последните два месеца се появи още нещо — когато беше с Теди, имаше чувството, че се докосва до Бред. Така сякаш можеше по някакъв странен начин да продължава да бъде с него. А ето че губеше и Теди. Но дано не е завинаги.

— Серена… — Той понечи да каже нещо, а после спря, защото корабната сирена заглуши всичко останало. Изсвири още три пъти, след което се чу гонгът. Беше време да тръгва. Серена усети прилив на паника, а той я грабна и я притегли до себе си. — Ще се върна. Помни това.

— Обичам те — извика тя в ухото му, докато се притискаше към него, а очите й се напълниха със сълзи.

Теди кимна, вдигна чантата си и се качи на кораба с другите. Минаха няколко минути, преди да го види отново, там високо, на палубата, да й маха бавно и Серена не можа да спре сълзите си. Те свободно се стичаха по лицето й, а сирените завиха отново в съзвучие със сигналите, предупреждаващи за гъста мъгла, и корабът започна едва-едва да се отдалечава. Имаше чувството, че отнася и сърцето й със себе си. Когато огромното туловище на кораба изчезна в мъглата, тя се обърна като зашеметена, качи се в колата си с наведена глава, а сълзите още се лееха от очите й.

В Сан Франциско Ванеса я чакаше с бавачката си и искаше да разбере колко скоро чичо Теди ще се върне вкъщи. Беше й необходимо да мобилизира всичките си сили, за да й обясни отново, че чичо Теди няма да го има дълго време, но ще си дойде веднага щом му се удаде възможност. За да я окуражи, добави, че ги чакат страшно много хубави неща, които ще правят заедно, ще ходят в зоологическата градина, в алеята с розите в парка, в японската чаена градина, на цирк… Но преди да успее да изреди всички примамливи места, в очите й бликнаха сълзи и Серена започна да прегръща и притиска силно дъщеря си.

— Като с татко ли ще стане, и той ли няма да се върне? — Очите на Ванеса изглеждаха огромни на фона на помръкналото от мъка личице. Серена потръпна при тази мисъл.

— Не, чичо Теди ще се върне. Казах ти. — Искаше й се да се скара на детето за това, че изговаря на глас ужасните мисли, които тя отблъскваше. Гласът й трепна, когато го произнесе, и както й се бе случвало хиляди пъти през изминалите седмици, отново закопня да върне времето назад. Ако само можеше да затвори очи и да се пренесе в дните, когато беше заедно с Бред, когато знаеше, че той ще я защити, ще й бъде опора… в златните дни, които прекараха в гарнизона… или в Париж… или да възкреси първите мигове на тяхната любов в Рим. Преди няколко седмици писа на Марчела, за да й съобщи тъжната вест. И отговорът, диктуван на една от новите прислужници, които работеха под нейно ръководство, я бе изпълнил с отчаяние. Старата жена изказваше съболезнованията си, уверявайки я, че ще се моли за нея. Сега обаче Серена имаше нужда от нещо повече. От нечие рамо, от някой, който да я окуражава, да й влива увереност, че ще се справи. Особено през следващите месеци, когато наистина се съмняваше дали ще оцелее, месеци, през които едва успяваше да отдели за наема, закъсняваше с плащането на сметките и често ядяха само фъстъчено масло и конфитюр с хляб или само яйца. Такава бедност не бе познавала преди. По време на войната бе на сигурно място при монахините, после в двореца в Рим за нея се бяха погрижили добре, сега обаче нямаше към кого да се обърне, нямаше кой да й помогне, кой да й даде заем, когато оставаше само с два долара до следващото плащане чак след три дни.

Серена отново и отново си спомняше за споразумението, което бе подписала с Маргарет Фулъртън. Ако не я бяха накарали насила да сложи подписа си под този проклет документ, поне нямаше да мисли за храната. Ванеса щеше да има красиви дрехи, а не само един износен чифт обувчици. Веднъж беше толкова отчаяна, че за малко не се обърна за помощ към тях, но се удържа, пък и със сърцето си предусещаше реакцията. Маргарет Фулъртън бе толкова последователна и ирационална в омразата си към Серена, че каквото и да й кажеше или каквото и да направеше, с нищо нямаше да промени решението си. Омразата беше толкова силна и толкова дълбока, че се пренасяше дори върху Ванеса, единствената й внучка. Маргарет изобщо не се интересуваше дали те гладуват. Серена дори подозираше, че тя вероятно се надява това наистина да е така.

Единствено радостта, че в края на деня ще види Ванеса, й даваше сили. Единствено писмата на Теди й стопляха сърцето. Единствено парите, които припечелваше в универсалния магазин, ги спасяваха да не умрат. Имаше моменти, в които й се струваше, че ще припадне от изтощение, и й се искаше да плаче от отчаяние. Но ден след ден, шест дни в седмицата, тя отиваше в града на работа, разхождаше се по етажите в най-новите модели дрехи, показваше мостри от парфюми, стоеше до входа във великолепно кожено палто, участваше в модни ревюта. Едва на втората година получи повишение и я преместиха в дизайнерския салон. А после започна да представя модели за специални клиенти в големите ревюта. Рекламираше само тоалетите на най-добрите дизайнери от Ню Йорк или Париж и бързо научаваше триковете на професията — как да си прави половин дузина зашеметяващи прически, как безупречно да си поставя грима, как да се движи и да се усмихва, как да омайва клиентите, за да им продаде дрехите. Благодарение на новите умения, които придобиваше, красотата й сякаш разцъфтя и сега Серена изглеждаше още по-впечатляваща. Хората в магазина говореха за нея. Клиентките я оглеждаха със завист, но по-често с възхищение, като че бе произведение на изкуството. Съпрузите им не откъсваха очи от нея, прехласнати от чара й, и не мина много време, рекламната агенция на магазина я забеляза и я направиха главна манекенка. Всяка седмица снимката й се появяваше във вестниците и към края на втората година хората започнаха да я разпознават из града. Мъже я канеха да излезе с тях. Почти непознати й предлагаха да я водят на приеми, но отговорът й винаги бе един и същ. Тя отклоняваше поканите без изключение. Единственото, което чакаше с нетърпение, бе да се върне у дома при Ванеса и да поиграе със златокосото дете, което много приличаше на Би Джей, да си пеят глуповати песнички, подрънквайки на малкото пиано, което Серена бе купила на един аукцион, да й чете приказки, да мечтаят заедно. Веднъж й прошепна, че един ден тя ще стане красива известна дама…

— Като теб ли, мамо? — Серена се усмихна.

— Не, много по-хубава от мен, глупачето ми. Всички на улицата ще се обръщат след теб, а ти ще бъдеш преуспяла и щастлива.

Понякога Серена зарейваше поглед в пространството, спомняйки си за своите собствени мечти. Това ли бе искала тя, хората да я заглеждат? Да преуспее? За нея професията на манекен беше само изход, и все пак това бе един странен живот — да си изкарваш прехраната с външния си вид, и често се чувстваше глупава и нищожна, като манекените кукли, каквато всъщност беше. Ала обикновено отпъждаше подобни мисли — не можеше да си позволи да се колебае. Трябваше да оцелее.

Животът й беше болезнено празен. Имаше детето си, работата и апартамента. И нищо друго. Нито мъж, нито приятели, нямаше към кого да се обърне. Сякаш в живота й не бе останало място за никого, освен за Ванеса. А вечер седеше и четеше или пишеше писма на Теди. Пътуваха със седмици, докато стигнат до него в отдалечените военни бази в Корея. Вече бе специализант и в дългите си тъжни писма споделяше с нея своите виждания за войната. За него тя бе безсмислена касапница, една война, която те не можеха да спечелят и в която не им бе мястото, и той копнееше да се завърне у дома или да го преместят в Япония. Имаше случаи, когато Серена препрочиташе писмата по няколко пъти, стискаше ги в ръка, а после вперваше очи в залива, спомняйки си лицето му в деня, в който се срещнаха… начина, по който изглеждаше в редингота на сватбата на Грег… в деня на раждането на Ванеса… при дипломирането му в Станфорд. Беше странно, че тя смесваше неговия образ с този на съпруга си. Сякаш през изминалите две и половина години те се бяха слели в съзнанието й.

А на третата Коледа, която трябваше да прекарат сами, Серена и Ванеса отидоха на черква и се молиха за неговото оцеляване, както правеха всяка неделя. През нощта Серена дълго плака в леглото си. Беше съсипана от самота и изтощение, бремето на вдовишките години, от безкрайните часове работа в магазина и цялата си любов отдаваше на Ванеса. С нетърпение чакаше писмата на Теди седмица след седмица. Те й даваха сила да живее и само когато му пишеше, тя изливаше душата си. В известен смисъл това бе единственият й истински контакт със зрял човек и единственият й контакт с мъж.

В работата не общуваше почти с никого. По едно време се заговори, че е била италианска принцеса, преди да се омъжи за американски офицер, и всички решиха, че е арогантна и надменна, бяха респектирани от нейната красота. Постепенно вече никой не се и опитваше да се сприятели с нея. Нямаше как да разберат колко безнадеждна самота се бе наслоила зад хладната фасада на принцесата. Само Теди знаеше за нейната болка и между редовете долавяше незатихващата мъка по съпруга й.

„Странно как не ме разбират — писа му тя след Коледа. — Предполагам, че ме смятат за сноб, за студен човек и аз ги оставям да си мислят каквото си искат. По-лесно е и може би по-безопасно, отколкото да им открия колко много болка е стаена в мен.“ Бред все още й липсваше, ала не бе само това. Тя имаше нужда от някого. Някой, с когото да разговаря, да споделя, да се смее, да се разхожда по плажа. Серена не можеше да си представи, че би могла да прави с друг мъж нещата, които бе правила с Бред, та дори и с Теди, и това я караше да се чувства още по-отчаяна и й напомняше колко е самотна. „Понякога имам усещането, че така ще продължава винаги. Че винаги ще бъда сама, тук с Ванеса, нощ след нощ, година след година, в този апартамент, и ще работя в същия този магазин, и никой никога няма да ме опознае. Това ме плаши, Теди. Струва ми се, че ти си единственият човек, който ме познава истински…“

Марчела също, разбира се, но бяха изминали години, откакто я бе виждала за последен път, и сега Марчела бе част от един друг живот. Писмата, които диктуваше на някого, за да ги изпрати на Серена, бяха надути и сковани, тук-там неясни и с празноти. Всъщност имаше единствено Теди, там някъде в Корея, и едва към края на войната и двамата бяха започнали да осъзнават какво се бе случило. След две години и половина кореспонденция и взаимно разголване на душите, вкопчени един в друг, на хиляди мили разстояние един от друг, най-сетне Серена разбра защо вече три години никой не се бе появил в живота й. Тя го чакаше.

Сутринта, когато чу по новините, че войната е свършила, бе на работа в магазина, облечена в черен кадифен вечерен костюм с твърда бяла яка от тънък муселин, и стоеше в средата на дизайнерския салон, а по лицето й се стичаха сълзи.

Една продавачка й се усмихна, другите бъбреха оживено помежду си. Войната в Корея бе свършила! На Серена й се искаше да изкрещи от радост. „Той се връща — прошепна тя, но някой я чу. — Връща се у дома!“

— Съпругът ли? — сякаш отдалече достигна до нея нечий глас.

— Не. — И бавно поклати глава, а на лицето й бе изписано учудване. — Брат му.

Жената я погледна странно и Серена изведнъж осъзна, че трябва да си отговори на един важен въпрос. Сега, след като годините на размяна на писма са вече минало, какъв ще й бъде Теди?